Госпожица Кардовил нетърпеливо се обърна към него:
— Къде са дъщерите на маршал Симон?
— За съжаление не можах да ги доведа — отговори съдията.
Дагоберт също припряно запита новодошлия:
— Къде всъщност са те сега? Нали допреди два дни се намираха в манастира?
Използвайки внезапният обрат на разговора Родин незабелязано отстъпи няколко крачки, открехна вътрешната врата и безшумно се измъкна. Никой не обърна внимание на внезапното му изчезване.
Виждайки огромното притеснение, стоварило се върху войника, и излъганите му надежди, Адриана побърза да му помогне и отново се обърна към господин дьо Жернанд:
— Не ни измъчвайте, господине, кажете ни все пак, какво ви каза настоятелката на манастира?
— Госпожице, точно тя отказа да ми даде каквито и да било сведения за тях. Дори ми заяви в лицето: „Вие твърдите, че момичетата, за които говорите, са задържани тук против тяхното желание? Ако законът ви дава право да влизате в тази сграда — търсете…“ Помолих я сама да потвърди, че нищо не знае за доведените насила момичета, на което тя лаконично повтори своето: „Ако е разрешено да търсите — търсете“. Това ме принуди да проверя целия манастир, всяко кътче и стая, но от момичетата не открих никаква следа.
— Сигурно са ги преместили на друго място! — заяви категорично Дагоберт. — Кой знае, в какво състояние са? А може и да ги убият! Точно така, те ще ги убият! — извика той сърцераздирателно.
— Боже мой, какво да правим след този отказ? Какво да предприемем? Ах, за Бога, кажете, господине, нали вие сте нашият съветник, нашето провидение — възкликна Адриана и се обърна към Родин, мислейки, че той е зад нея. — Какво е вашето… — но след като видя, че йезуитът незабелязано се е измъкнал, тя разтревожено се обърна към Гърбавото: — Къде е господин Родин?
— Не зная, госпожице — отвърна момичето и се озърна наоколо. — Няма го тук.
— Странно — недоумяваше Адриана. — Да излезе така ненадейно.
— Като ви казах, че е предател, вие не вярвате… — изкрещя Дагоберт и тропна с крак в яда си. — Всички са се наговорили.
— Не, не — възпротиви се госпожица Кардовил. — Не вярвайте на това. Но много жалко, че господин Родин го няма, защото в това трудно положение, благодарение на службата си при абат д’Егрини, щеше да ни даде много ценни съвети.
— Честно казано, госпожице, и аз разчитах на него — каза дьо Жернанд. — Дойдох тук за да ви кажа, че не съм намерил момичетата и да поискам от този смел и справедлив човек, който мъжествено разкри отвратителните машинации, да ни подскаже със съветите си какво да правим.
Най-странното беше това, че от известно време Дагоберт стоеше дълбоко замислен и изобщо не обръщаше внимание на думите на чиновника, които бяха много важни за него. Той дори не забеляза, кога излезе господин дьо Жернанд, който си тръгна след като се закле на Адриана, че ще направи всичко възможно да научи истината за изчезването на сирачетата.
Разтревожена от мълчанието му и желаеща час по-скоро да напусне лечебницата заедно с Дагоберт, Адриана размени един поглед с Гърбавото и се приближи към войника. Но в същия момент навън се чуха бързи крачки и мъжки глас, който нетърпеливо викаше:
— Къде е той? Къде е?
Щом чу гласа, Дагоберт сякаш се стресна от дълбок сън, подскочи като попарен, изкрещя и се втурна към вратата.
Тя се отвори… На прага застана маршал Симон.
IV глава
Пиер Симон
Маршал Пиер Симон, Дук дьо Лини, беше висок на ръст, облечен непретенциозно със син редингот, закопчан догоре, където завършваше с червен ширит. Нямаше по-искрено и по-сърдечно лице, нито по-благороден характер от тези на маршал Симон. Челото му беше широко, носът — орлов, а кожата — обгоряла от индийското слънце. Късата му коса беше посребрена край слепоочията, но веждите и гъстите му увиснали мустаци още бяха черни. По бодрата му, решителна походка и от резките му движения личеше военната му закалка. Той беше любимец на народа, буен военен мъж и не криеше простонародната си смелчашка гордост. И както благородниците се гордееха със знатното си потекло, така и той не се срамуваше, че принадлежи към низшите съсловия, защото произходът му бе облагороден от светлия характер на баща му — разпален републиканец, разумен и трудолюбив занаятчия, който от четиридесет години беше чест, пример и гордост за работниците. Пиер Симон прие с благодарност благородническата титла, с която го награди императорът, но постъпи като онези чувствителни хора, които приемат от своя искрен приятел някакъв съвсем безполезен подарък с признателност и за да не оскърбят ръката, която им го дава. Благоговейната му почит към императора не беше безразсъдна: колкото инстинктивна да бе горещата му обич и преданост към неговия идол, които достигаха до фаталност, толкова задълбочени и тежки бяха размислите му. Той никак не приличаше на онези фехтовачи, които обичат битката заради самата битка. Маршал Симон не просто се изненадваше от своя кумир, като от най-велик военноначалник в света, но най-вече се учудваше, че императорът обявява или приема война, с надеждата да наложи мир, защото мирът, сключен със слава и сила, е величествен и плодотворен, а сключеният от слабост и малодушие мир е ялов, унищожителен и унизителен. Пиер Симон се възхищаваше от императора и затова, че този господар без знатно потекло винаги успява да събуди благородството в народа, винаги си спомня за недрата, от които бе произлязал и братски кани себеподобните да се порадват на всички великолепия на аристокрацията и на царството.