— Господин маршал — каза Адриана, — дъщерите ви бяха малко неразположени след дългото пътуване, но не са толкова зле, че да се тревожи човек за здравето им.
— Боже мой, значи жена ми… Да, сигурно жена ми се намира в опасност.
— Смелост, господин маршал — каза госпожица Кардовил натъжено. — За беда ще трябва да търсите утеха само в любовта на двете си ангелчета, които ви остават.
— А майка им, майка им! Какво стана с нея? — извика сърцераздирателно Пиер Симон.
— Още на другия ден след смъртта й поех на път с двете сирачета — отговори войникът.
— Тя е мъртва! — изстена Пиер Симон отчаяно. — Мъртва.
В отговор на думите му се възцари гробно мълчание. От ненадейния удар маршалът залитна, подпря се на облегалката на един стол, падна и закри лицето си с ръце.
Известно време се чуваха само хлипове и плач, защото Пиер Симон безумно обичаше жена си не само по причините, които изброихме в началото на тази история. Като страдал дълго и жестоко човек, той, така да се каже, бе сключил странна спогодба със съдбата. Както всички нежни души, маршал Симон бе фаталист. След толкова години на страдания, той смяташе, че най-сетне има право да се надява на щастие и изобщо не се съмняваше, че след несгодите ще намери жена си и детето си — две същества, които ще го утешат и които съдбата му дължеше. Да ги открие за едно беше единственото и неизбежно условие за щастието, което маршалът очакваше. То нямаше да бъде пълно, ако жена му бе останала жива, а дъщерите му бяха мъртви. Според него нито тя можеше да замести децата му, нито те майка си. И това беше така, независимо дали можеше да се изтълкува като слабост или като ненаситност на сърцето. И ако разказваме за тези негови вътрешни противоречия, то е, защото следствията от непрекъснатата му болезнена скръб щяха да имат огромно влияние върху бъдещето на маршал Симон.
Адриана и Дагоберт стояха свели глави пред отчаяната скръб на този нещастен човек. Когато се наплака, той изправи храброто си лице, бяло като мрамор, избърса зачервените си очи, стана и рече на Адриана:
— Извинете, госпожице, не успях да потисна първото си вълнение. Позволете ми да се оттегля. Искам да разбера всички подробности от скъпия си приятел, който се е отделил от жена ми едва след смъртта й. Имайте добрината да ме заведете при децата ми, при моите клети сирачета… — и гласът му отново потрепери.
— Господин маршал — отвърна госпожица Кардовил, — преди малко все още очаквахме децата ви да дойдат тук, но за беда, надеждите ни останаха излъгани.
В първия момент Пиер Симон погледна Адриана, сякаш не я бе чул или разбрал и не отговори.
— Но бъдете спокоен — продължи хубавата девойка, — все още не бива да се отчайвате…
— Да се отчайвам ли? — повтори той машинално като поглеждаше ту към госпожица Кардовил, ту към Дагоберт. — Да се отчайвам ли? Боже мой, за какво да се отчайвам?
— Ще видите децата си, господин маршал — каза Адриана. — Вашето присъствие като техен баща ще спомогне да ги намерим много по-лесно и много по-бързо.
— Да ги намерим ли!? — извика Пиер Симон. — Дъщерите ми не са ли тук?
— Няма ги, господин маршал — съобщи най-после Адриана. — Отмъкнаха ги от ръцете на този чудесен човек, който ги доведе от далечна Русия, за да ги скрият в един манастир…
— Нещастник! — извика Пиер Симон и пристъпи към Дагоберт заплашително. — Ще отговаряш пред мен за всичко…
— Господине, не го обвинявайте! — намеси се госпожица Кардовил.
— Генерале — каза Дагоберт рязко, но с покорство — заслужавам вашия гняв. Грешката е моя. Налагаше ми се да отсъствувам от Париж и оставих децата на жена си. Нейният изповедник й завъртял ума и я убедил, че за дъщерите ви ще бъде по-добре, ако попаднат в манастира, вместо да седят у дома. Тя му повярвала и позволила да отведат момичетата. А сега в манастира казват, че не знаят къде се намират децата. Това е. Можете да правите с мен каквото пожелаете, аз ще мълча и ще търпя.
— Но това е ужасно! — извика Пиер Симон и с негодувание посочи Дагоберт. — Боже мой, на кого ли може да се довери човек щом той ми изневери!?
— Господин маршал, не го обвинявайте! — отново се намеси госпожица Кардовил. — Не му вярвайте, че той е виновен. Войникът изложи на опасност живота и честта си, за да изведе децата от манастира. И той не е единственият, който не успя. Току-що един съдебен чиновник, въпреки положението и властта, с които разполага, не можа да постигне нищо. И строгото му отношение към настоятелката, и щателното претърсване на манастира останаха напразни. До този момент бе невъзможно да се открият горките деца.