Това, което казваме за лудниците, трябва да се приложи, може би дори по-ревностно към женските манастири, семинариите и заведенията на различни религиозни общности.
Много от зачестилите, неоспорими жалби, които потресоха цяла Франция, доказаха за нещастие, че насилието, ограниченията, зверските обноски, незаконното затваряне, придружено с мъчения, са напълно възможни в заведенията на религиозните общности. За да узнае светът за тези престъпни дела, трябваше да се случат странни истории, придружени с дръзка, цинична грубост. Колко ли жертви са погребани в тези огромни, смълчани къщи, където не прониква нито един „нечестив“ мирски поглед и които благодарение на правата на духовенството не подлежат на надзор от гражданската власт! Може да се съжалява, че тези домове не са подложени на периодични проверки от съдебен чиновник и от пълномощник на общинската власт.
Ако в тези заведения, които имат характер на обществени учреждения, а следователно носят и съответната отговорност, се извършваха само полезни, хуманни и милосърдни дела, тогава защо е този протест, това негодувание и ярост от страна на духовната партия, когато се наложи да бъде засегнато онова, което те наричат свои права?
Има нещо, което стои по-високо от приетите и провъзгласени в Рим постановления, и това е френският закон — общ за всички покровителствувани, но и изискващ от всички подчинение и уважение.
V глава
Индиецът в Париж
Изминаха три дни откакто госпожица Кардовил напусна лудницата на доктор Баление. В една малка къща, където принц Джалма бе отведен от името на някакъв покровител, се разигра следната сцена.
Представете си един хубав салон със заоблени ъгли, облицован със сив маргарен индийски плат, покрит с алени цветове, от които на места се спускаха златисти ресни. Таванът беше покрит със същата материя, а от средата му се спускаше дебела копринена връв, на която висеше малка индийска лампичка във формата на жълъд с изумителна изработка. В онези далечни, нецивилизовани страни този вид лампи служеха и за кандило, в което се слагат различни благовония. По повърхността им имаше малки кристални плочици, вмъкнати в празнините и разположени според вкуса на художника. Когато се осветяваха отвътре, те блестяха в прозрачно синьо така, сякаш по златото бяха налепени сапфири. От тях непрекъснато се издигаха облачета от белезникава пара и разпръскваха благовонието си наоколо. Часът беше около два след обед. В салона влизаше светлина само през една малка зимна градина, която се виждаше от огромна стъклена плъзгаща се врата. Пред нея имаше завеса от китайски плат, която можеше изцяло да я прикрие.
В дъното на зимната градина имаше няколко ниски палми и други индийски растения с тъмнозелени листа. От двете страни на тясна пътечка, застлана с жълт и син японски фаянс и достигаща до стъклената врата, растяха гъсти храсталаци, изпъстрени с изумителни цветя. Растителността поглъщаше светлината и тя добиваше приятен оттенък от небесно синия блясък на лампите и от яркочервения пламък на разпалената камина с висок комин от източен порфир.
В тази малко позатъмнена стая, ухаеща от приятните миризми, примесени с благовонния дъх на персийски тютюн, върху много красив турски килим седеше на колене мъж с черна разпусната коса, облечен в дълга тъмносиня роба, препасана с пъстър пояс. Той старателно раздухваше жарта в златната лула на едно наргиле. Дългата му гъвкава тръбичка преминаваше по килима като алена змия със сребристи люспи и свършваше между тънките пръсти на Джалма, който се бе изтегнал лениво на дивана.
Младият принц бе гологлав. Гарваночерната му коса със синкав оттенък, разделена на път по средата, се спускаше на вълни по лицето и врата му. Старовремската му красота се подчертаваше от кехлибарения златистожълт тен на кожата. Принц Джалма беше облегнат на възглавницата и подпираше брадичката си с дясна ръка. Под широкия ръкав, достигащ до лакътя, се виждаше женствено закръглената му ръка с тайнствените знаци, които удушвачът бе изписал с игла в Индия. В лявата си ръка синът на Каджа-Синг държеше кехлибареното устие на наргилето. Кашмирената му роба бе обшита с пъстра шевица и стигаше до коленете му. Широките гънки на пояса пристягаха тънкия му, гъвкав кръст. Изваяното коляно на този азиатски Антиноус беше разголено. Прасците и глезените му бяха пристегнати в нещо като калци от малиново кадифе със златиста бродерия. Краката му бяха обути в изящни чехли от бял марокин. Лицето на Джалма изразяваше онова тъжно и съзерцателно спокойствие, смесено с кроткост и решителност, което беше свойствено на щастливите, привилегировани индийци и араби, които съчетаваха в себе си съзерцателното безгрижие на мечтателя с пъргавата дееспособност на енергичния човек, деликатната, капризна по женски чувствителност със свирепата, кръвожадна нападателност на разбойниците. На вид те бяха почти женствени и оставаха такива в нравствено отношение докато не ги увлечеше огънят на войната или жаждата да сеят смърт. Както жените с благороднически произход, те имаха малки ръце и нозе, крехки стави, нежна и гъвкава снага, но под тази деликатна и често изящна до съвършенство външност винаги се криеха стоманени мускули и изключително мъжествена сила и издръжливост.