Раната, която показваше Пророка, макар и да не бе опасна, бе доста дълбока, с което той спечели съчувствието на присъствуващите. Като разчиташе на случилото се и за да може да осъществи едно дело, което смяташе за свое, гостилничарят каза на слугата си, че само кметът може да реши кой е крив и кой е прав.
— И аз така мисля — потвърди войникът.
— Фриц, повикай кмета — каза гостилничарят, който в същото време се притесняваше, задето не бе проверил документите на войника. — Той ще се ядоса, че го безпокоим толкова късно, но пък и аз не искам да пострадам. Донеси ми паспорта, да видя дали господинът е редовен…
— Той е в стаята, в торбата ми, сега ще го донеса — отвърна войникът.
След което той излезе и отиде при двете момичета. Когато премина покрай трупа на коня, той си затвори очите. Пророка го проследи с тържествуващ поглед и помисли: „Ето, той сега няма кон, няма пари и няма паспорт… Не можех да направя нищо повече… Беше ми забранено да направя друго… Защото бе нужно да употребя хитрост… Сега всички ще кажат, че войникът не е прав. Мога само да добавя, че няколко дни той няма да може да пътува, а както разбирам, интересите на мнозина зависят от неговото, както и на двете момичета, забавяне.“
Четвърт час по-късно Карл тръгна с писмо за Лайпциг, което Морок написа набързо и което Карл трябваше да остави в пощата. Писмото бе надписано за господин Родин, улица „Milieu des Ursius“ №11, Париж, Франция.
XII глава
Кметът
Дагоберт бе неспокоен. Той бе сигурен, че конят му не е отишъл сам при животните на звероукротителя и с ужас мислеше, че в крайна сметка решението щеше да зависи от разположението на съдията. Той реши колкото е възможно по-дълго да крие от момичетата новата си грижа и затова, когато влизаше в стаята им, се опита да забрави всичко.
— Добре, че кучето е пазило бедните деца — каза той докато отваряше вратата, но като видя, че стаята е потънала в мрак, извика: — Деца, защо стоите на тъмно!
Не последва отговор. Приближи опипом до леглото и хвана ръката на една от сестрите, тя бе студена.
— Роз! Бланш! Защо не ми отговаряте?
Той галеше машинално ръката, която бе уловил. В това време луната изплува и огря леглото, и войникът видя, че двете сестри са припаднали. Те лежаха прегърнати, Роз бе поставила главата си върху гърдите на Бланш.
— Бедните деца! — простена Дагоберт и се надигна да вземе шишето със спирта. — Колко ли са се уплашили. Не е чудно след толкова много вълнения.
Той навлажни крайчеца на една кърпа със спирт и леко започна да разтрива слепите им очи. След малко Роз помръдна, обърна глава на възглавницата и изпъшка. Отвори очи, но като не можа да познае Дагоберт, простена „Сестрице!“ и се хвърли в прегръдките на Бланш.
И Бланш бе се свестила от грижите на войника, но отново се уплаши, без да знае защо.
— Не се страхувайте, деца — каза Дагоберт — Аз съм. Много ли се уплашихте, докато ме чакахте?
— Много! Ако знаеш, Дагоберт…
— А защо загасихте лампата?
— Не я загасихме ние.
— Елате на себе си и ми разкажете какво стана. Тази гостилница не е безопасна и добре, че скоро ще я напуснем. Кажете сега какво се случи.
— Малко след като ти излезе, прозорецът се отвори, лампата падна на земята и се чу някакъв шум.
— Ние изпищяхме и затворихме очи, защото ни се стори, че в стаята има човек.
— Станалото-станало. Хайде сега, успокойте се.
— Защо цвилеше Смешльо?
— Цвилеше… Чакайте да запаля свещта. Къде ли е огнивото ми? А, ето го в джоба. Сега ще запаля свещта и ще взема от торбата необходимите книжа…
Дагоберт запали свещта и видя, че прозорецът наистина е отворен, а масата преобърната. Торбата беше там. Той затвори прозореца, изправи масата и развърза торбата, за да извади портфейла, който беше сложил заедно с кръста си в един джоб между подплатата и кожата. Войникът пъхна ръката си, но не намери нищо. Той застина като ударен от гръм, побледня и се дръпна назад.
— Какво ти е, Дагоберт? — попита Бланш.
Той не отговори, а остана приведен над масата и се зае да изпразни торбата. Извади овехтели дрехи, старата си гренадирска конна униформа от императорската гвардия. Напразно разтърсваше всяка дреха — не намери нито кесията, нито книжата си, нито дневника на генерал Симон, нито кръста си. Хвана торбата за дъното и я изтръска, но в нея нямаше нищо.