Момичетата го гледаха неспокойно. Бланш се реши и попита тихо:
— Какво ти е, какво търсиш?
За пръв път, откакто двете деца живееха с него и го питаха, той не отговори.
— Не, не… Не може да бъде… — промърмори той и сложи ръка на челото си, сякаш искаше да си припомни къде е сложил тъй ценните за него вещи, защото не искаше да повярва, че са изчезнали. Той се спусна и взе ковчежето на момичетата от стола. В него имаше долни дрехи, две черни фусти, дървена кутийка с копринената кърпа на майка им, две къдрици от косата й и една черна лента, която тя носеше на шията си. Дагоберт прерови цялото ковчеже, но не намери нищо…
Този решителен и смел мъж изведнъж се усети слаб. Лицето му пламтеше и плуваше в студена пот, коленете му трепереха. Той се хвана в една последна, безсмислена и глупава, но възможна надежда. Обърна се към момичетата и без да крие тревогата си, попита:
— Не ви ли дадох да ги скриете?… У вас ли са?… Ако ги няма у вас, ще взема един нож и ще се пробода…
Момичетата започнаха да плачат. Войникът ги гледаше разсеяно, без да ги вижда, но след миг разбра цялата жестока действителност. Захлупи лице и започна да плаче. Чуваха се само откъслечни думи: „Прощавайте… Какво нещастие… Ах, какво нещастие“.
— Погледни ни! — извикаха двете момичета. — Кажи ни какво ти е! Ние ли сме виновни?
Отвън се чуха стъпки. Сърдитко, който беше пред вратата, залая силно. Чу се ядосаният глас на гостилничаря:
— Хей, ти, как ти беше името! Прибери кучето си, господин кметът идва!
— Чу ли, Дагоберт? Кметът!… — каза Роз.
Думата кмет допълни нерадостната картина в главата на Дагоберт. Конят му бе убит, документите и парите му ги нямаше, а ако закъснееха само един ден, всичко пропадаше. И Дагоберт разбра, че спасението му е единствено в кмета и че трябва на всяка цена да го предразположи. Той избърса сълзите си, изправи се и каза на момичетата:
— Не се бойте, деца!
— Повикай кучето си! — изкряска гостилничарят, защото Сърдитко продължаваше да лае и да не го пуска да мине. — Побесняло ли е това куче! Малко ли са нещастията, които донесе в къщата ми. Господин кметът идва да те разпита, както разпита преди малко и Морок.
Дагоберт приглади косата и мустаците си и се постара да придобие добър вид, защото усещаше, че от този разговор зависи съдбата на двете сирачета.
— Легнете си, деца — каза им той. — Ако някой трябва да влезе тук, то ще е само господин кметът… — Отвори вратата и извика на кучето: — Сърдитко, ела тук!
Трябваше да повтори заповедта си още веднъж, докато кучето го послуша. Гостилничарят, с фенер в едната ръка и с шапка в другата, вървеше пред кмета, чиято фигура се губеше в сянката на стълбата. Зад него се мяркаха слуги, също с фенери в ръце.
Дагоберт затвори кучето в стаята и тръгна към стълбата. Пред нея имаше малко широко пространство, където бяха сложили едно канапе.
Когато кметът се изкачи, той се зачуди, че Дагоберт е затворил вратата на стаята, сякаш не иска да го пусне вътре и попита грубо:
— Защо си затворил вратата?
— Вътре спят две момичета и не искам да ги безпокоим — отговори той. — Да седнем на канапето, господин кмете и ме разпитайте.
— Защо ти определяш мястото, където ще те разпитвам? — попита кметът недоволно.
— Нищо не определям, господин кмете — побърза да каже войникът от страх да не го разсърди. — Но момичетата са толкова изплашени… Освен това вече са легнали. Имайте добрината да ме разпитате тук.
— Хм! Странна работа! Струваше ли си да ме будите посред нощ. Добре, тук ще те разпитам… — Обърна се към гостилничаря и му заповяда: — Остави фенера на стола и си върви!
Гостилничарят го послуша и си тръгна ядосан, че не може да присъствува на разпита.
Старият войник остана насаме с кмета.
XIII глава
Съденето
Кметът на Мокерн носеше сукнена шапка и бе наметнат с мантия. Той се отпусна тежко на канапето. Беше дебел, около шестдесетгодишен мъж, с високомерно и намръщено лице. Със зачервената си въздебела ръка той потриваше подпухналите си очи, възпалени от неочакваното събуждане.
Дагоберт остана прав. Той покорно държеше в ръка старата си войнишка шапка, мъчейки се да разбере по навъсеното лице на съдията ще успее ли да го заинтересува със съдбата на момичетата. Войникът повика на помощ цялото си хладнокръвие, целия си разум, сладкодумство и решителност. Той, който двадесет пъти бе посрещал хладнокръвно смъртта, който винаги бе спокоен и уверен, който не бе свел поглед дори пред императора, неговия герой, неговия Бог…, сега трепереше пред намръщеното лице на един селски кмет. По същия начин се бе държал и преди няколко часа, когато хладнокръвно трябваше да изтърпи заяжданията на Пророка, за да не попречи на заръката на една майка…