— За Бога, какво ви става, принце — извика Родин.
— Така ще размажа и страхливите си врагове! — изсъска Джалма със застрашителен, искрящ поглед.
Окончателно разярен той скочи от креслото си и с обезумели очи започна да се разхожда насам-натам из салона, сякаш търсеше някакво оръжие. От време на време той сподавяше в шепи напиращия крясък, а челюстта му конвулсивно потръпваше. Гневът му напомняше за дивата ярост на кръвожаден звяр. Сега красотата на младия индиец се разкри в целия си блясък. Ако божествената му пламенност и безстрашие, възбудени от отвращението му към предателството и малодушието, се приложеха по време на война или на онзи индийски лов, който бе по-опасен и от самата битка, Джалма щеше да стане такъв, какъвто всъщност си беше: герой. Родин със зловеща радост наблюдаваше избухналите страсти на младия индиец, който в момента бе в състояние да извърши ужасни пакости. Яростта на Джалма много скоро се укроти, защото той поразмисли и реши, че няма никакъв смисъл от нея. Тогава се засрами от детинщината си и падна по очи на земята. Лицето му все още беше бледо и мрачно. После с ледено спокойствие, което беше още по-страшно от увляклото го преди малко буйство, той каза на Родин:
— Бащице, още днес ще ми уредите среща с враговете ми.
— Какво сте намислил, скъпи княже? Какво искате?
— Да убия тези страхливци.
— Да ги убиете ли?! Не е лесно.
— Фарингея ще ми помогне.
— Повтарям ви, разберете, че не се намирате по бреговете на река Ганг, където човек убива врага си, както тигъра по време на лов.
— Честният човек се бие с честен враг, а предателят убива като краставо куче — убедително и спокойно каза Джалма.
— Ах, принце, нима вие, чиито баща се е наричал Бащата на великодушния, ще изпитате удоволствие да нападнете тези толкова малодушни и злобни същества?
— Човек е длъжен да унищожава онова, което е опасно.
— Т.е., отмъщението?
— Не си отмъщавам на змията — каза индиецът гордо, — но я смазвам.
— Но тук, скъпи принце, човек не се отървава така от неприятелите си. Ако има от какво да се оплаче…
— Оплакват се жените и децата — прекъсна го Джалма. — Мъжете се бият.
— Край Ганг — да, но не и тук, скъпи принце. У нас обществеността се заема с вашето дело, разглежда го, обсъжда го и ако се налага, наказва…
— За собствената си обида аз съм съдия и аз съм палач…
— За Бога, чуйте ме. Вие се спасихте от отвратителните клопки на вашите неприятели, нали? Добре. Допуснете, че това е станало благодарение на предаността на една уважавана жена, която ви обича като майка. И ако сега тя поиска от вас да се смилите над онези, от които ви спаси, вие какво ще направите?
Индиецът наведе глава и постоя така, без да отговори. Родин се възползува от неговото двоумение и продължи:
— И аз бих могъл да ви кажа: принце, познавам враговете ви. Но тъй като се боя да не извършите някакво непростимо безумство, завинаги ще скрия имената им от вас. Но, кълна се, че ако уважаемата личност, която ви обича като син, сметне, че ще бъде правилно и полезно да ви ги кажа, ще го направя. Но докато тя не ми позволи, ще мълча.
Джалма изгледа Родин мрачно и страховито. В същия момент влезе Фарингея и каза на йезуита:
— Дошъл е един човек, който е ходил в дома ви. Носи писмо за вас. Казали му, че сте тук и той ви търси. Да приема ли писмото? Твърди, че е от абат д’Егрини…
— Разбира се — отговори Родин, — ако принцът позволи.
Джалма кимна с глава и Фарингея излезе.
— Извинете, скъпи принце. Тази сутрин очаквах едно много важно писмо. И тъй като много исках да се видя с вас, поръчах да го изпратят тук, ако пристигне.
След малко Фарингея се върна с писмото, предаде го на Родин и пак излезе.
IX глава
Адриана и Джалма
Когато Фарингея излезе, Родин взе писмото от абат д’Егрини в едната си ръка, а с другата се направи, че търси нещо, първо в десния джоб на редингота си, после в задния джоб, после — в джобовете на панталоните си. Но като не намери нищо, сложи плика върху протритото си коляно и започна да се опипва навсякъде с две ръце и с натъжен, разтревожен поглед. Движенията на тази пантомима, разиграна съвсем простодушно, завършиха с възгласа:
— Боже мой, какво нещастие!
— Случило ли се е нещо? — попита Джалма, прекъсвайки мрачното си мълчание, в което бе потънал от известно време.