— Какво ще кажете за свое оправдание — попита грубо и нетърпеливо съдията.
— Няма за какво да се оправдавам, господин кмете. Имам да се оплаквам.
— Вие ли ще ме учите как да ви разпитвам — извика съдията толкова разярено, че войникът се разкая, задето бе започнал този разговор.
С намерение да умилостиви съдията, той побърза да отговори покорно:
— Простете ми, господин кмете, лошо се изразих. Исках само да кажа, че не аз съм виновният.
— Пророка каза обратното.
— Пророка… — отговори войникът със съмнение.
— Пророка е набожен и местен човек и не е способен на лъжа.
— Нищо не мога да кажа по този повод, вие сте много справедлив и имате добро сърце, господин кмете. Не ще ме изкарате виновен, докато не ме изслушате. Човек като вас няма да обвини без причина никого. Това се вижда от пръв поглед. — И Дагоберт неволно започна да говори по-тихо, като се мъчеше да стане весел, усмихнат и ласкав. — Човек като вас — прибави той кротко — уважаеми господин съдия, не слуша само с едното ухо.
— Не става дума за уши, а за очи и макар моите да са насълзени, видях тежко ранената ръка на звероукротителя.
— Истина е, господин кмете, но ако беше затворил клетките и вратата си, нищо нямаше да му се случи.
— Не е така. Грешката е ваша. Вие трябваше здраво да вържете коня си за яслата.
— Вярно е, господин съдия, няма съмнение, че е вярно — каза войникът все по-смирено. — Сиромах човек като мен не може да ви противоречи. Но ако някой е развързал коня ми нарочно, за да влезе при животните, ще признаете, нали, че грешката не е моя. Ще признаете, ако решите, защото аз нямам право да ви заповядвам — добави войникът.
— Че кой би имал интерес от това?
— Не зная, господин кмете.
— И аз не зная — каза кметът нетърпеливо. — Боже мой, колко глупости се изприказваха заради една мърша.
В този момент войникът спря да се преструва и каза важно:
— Конят ми умря. Мърша е наистина, но преди един час, макар да беше стар, беше здрав и умен. Цвилеше весело, когато чуеше гласа ми и всяка вечер лизваше ръцете на сирачетата, които денем носеше на гърба си, както някога е носел и майка им. Сега вече няма да носи никого. Ще го захвърлят на бунището и кучетата ще го разкъсат. Не биваше така грубо да се изразявате, господин кмете, защото аз обичах коня си.
При тези достолепни думи на войника кметът неволно се натъжи и съжали за тона си.
— Разбирам, че ви е жал за кончето. Но какво да се направи, нещастието е станало.
— Нещастие, господин кмете, твърде голямо нещастие. Момиченцата, които придружавам, не можеха да тръгнат пеша толкова надалеч, не можеха да наемат и кола, тъй като са бедни. А през февруари трябва да бъдем в Париж. Когато майка им умираше, аз й обещах, че ще ги заведа във Франция, защото тези деца имат само мен.
— Което ще рече, че вие сте с тях…
— Аз съм техен верен слуга и не знам какво да правя, след като убиха коня ми. Вие сте добър, може би също имате деца… Ако един ден те попаднат в положението на двете сирачета, които имат само мен и нищо друго, които са нещастни от рождението си и чието спасение се намира в края на това пътуване, не бихте ли ги съжалили? Нямаше ли да мислите, че загубата на кончето ми е непоправима?
— Без съмнение — отвърна кметът, който всъщност беше доста добър човек и споделяше притесненията на Дагоберт. — Сега разбирам, че загубата ви е голяма, но ме интересуват и тези сирачета. На колко години са?
— На петнадесет години и два месеца. Близначки са.
— На петнадесет години! Почти колкото моето дете.
— И вие ли имате дете на същите години? — поде Дагоберт с по-голяма надежда. — Щом е така, господин кмете, вече не се безпокоя за участта на сирачетата. Вие ще им помогнете.
— Да помагам е работата ми. В тази разправия вината е по равно. Вие, от една страна, не сте вързали добре коня, а от друга страна звероукротителят е оставил вратата отворена. Той казва „Ръката ми е ранена“, а вие отговаряте „Конят ми е мъртъв и по ред причини за мен тази загуба е непоносима“.