— Да, Агрикол, така е — каза Гърбавото и подаде ръка на ковача, който я стисна сърдечно и продължи:
— Казах, че нищо не съм крил от теб, но всъщност излъгах, защото винаги съм крил интимните си чувства. Въпреки, че човек може да каже всичко на сестра си, има неща, за които не бива да се говори на едно достойно и честно момиче като теб…
— Благодаря ти, Агрикол, но вече съм го забелязала — отвърна Гърбавото, наведе очи и потисна болката, която усещаше.
— Но въпреки, че се бях зарекъл никога да не ти говоря за тези неща, аз си казах: ами ако ми се случи нещо много важно. С една дума, ако някой ден се влюбя така, че дори реша да се оженя… Тогава, както всеки най-напред казва на сестра си, а после на майка си и на баща си, и аз първо щях да поверя намерението си на теб, Гърбаво.
— Колко си добър, Агрикол.
— И решаващият момент настъпи… Безумно съм влюбен и смятам да се оженя.
При тези думи нещастното недъгаво момиче сякаш се вкамени. Стори му се, че кръвта му спира и застива във вените. За няколко секунди тя мислеше, че умира. Сърцето й престана да тупти, почувствува как то се пръска, стопява и изчезва… Но зашеметена от внезапното вълнение, като мъчениците, които и в най-страшната болка намират сили да се усмихнат въпреки терзанията и от страх да не би да разкрие тайната на смешната си любов, тя прояви невероятна воля, повдигна глава, погледна вече успокоена ковача и твърдо му каза:
— Значи си влюбен сериозно…
— Да, Гърбаво, от четири дни насам не живея, по-точно живея само заради тази любов.
— Само от четири дни ли си влюбен?
— Не повече, но времето няма значение.
— А тя… хубава ли е?
— Тя е стройна, бяла като сняг, очите й са сини, големи, кротки и добри като твоите.
— Ласкаеш ме, Агрикол.
— Не, не, всъщност лаская Анжел. Така се казва тя. Колко хубаво име, нали, Гърбаво?
— Много хубаво име — каза момичето със свито сърце, сравнявайки го с прякора Гърбавото, както го наричаше и Агрикол, без да се замисля. Тя все така спокойно продължи: — Анжел…, прекрасно име, наистина.
— Представи си сега, че името й съответствува не само на лицето й, но и на сърцето й, което, поне на мен така ми се струва, може да се сравни с твоето.
— Очите й като моите, сърцето й като моето… Възможно ли е да си приличаме толкова много? — попита Гърбавото.
Агрикол не забеляза отчаяната ирония в думите й и продължи с искрена нежност:
— Можеш ли да допуснеш, че щях да се поддам на страстната любов, ако онази, която обичам не прилича на теб и по характер, и по сърце, и по ум?
— Стига, братко… — засмя се Гърбавото пряко сили, — както виждам, днес те избива на подигравки. Къде се запозна с това хубаво момиче?
— Тя е сестра на един мой другар. Майка й се грижи за дрехите на всички работници. Тази година имаше нужда от помощничка и тъй като според традициите на нашата общност предпочитаме да вземаме на работа роднините на нашите работници, госпожа Бертан писа на дъщеря си да дойде от Лил, където живееше при една своя леля. От пет дни е при нас. Цели три часа разговарях с нея, с майка й и с брат й. Сърцето ми щеше да се пръсне. На другия и по-другия ден се почувствувах още по-зле. А сега съм полудял. Окончателно реших да се оженя…, ако ти си съгласна. Виждам, че това, което ти говоря, те изненадва, но всичко зависи от теб. Ще поискам разрешение от майка си и баща си, едва след като чуя твоето мнение.
— Не те разбирам, Агрикол.
— Знаеш какво доверие имам в изумителния инстинкт на сърцето ти. Много пъти си ми казвала: „Агрикол, пази се от този, обичай онзи, вярвай на еди-кого си…“ и никога не си се лъгала. Искам и в този случай да ми направиш същата услуга. Ще помоля госпожица Кардовил да те освободи и ще те заведа във фабриката. Казах на госпожа Бертан и на дъщеря й, че си като моя сестра и че много те обичам. От впечатлението, което ще ти направи Анжел зависи и моето решение. Може би това е детинщина и суеверие от моя страна, но какво да се прави, такъв съм.
— Добре — отвърна Гърбавото твърдо, — ще дойда да видя Анжел и ще ти кажа какво мисля, разбира се, съвсем искрено.
— Сигурен съм. А кога ще дойдеш?
— Трябва да попитам госпожица Кардовил кога няма да съм й необходима и ще ти съобщя.
— Благодаря ти, Гърбаво — засмя се Агрикол и добави сърдечно. — И да си вземеш най-проницателния ум и най-празничното настроение…
— Не се шегувай, братко… — каза тъжно Гърбавото. — Нещата са много сериозни. Става дума за щастието ти.