Има много страшни мъки, които справедливо карат човека да повдигне рамене от съжаление или от презрение! Има нещастия, които са забранени!
Агрикол ме помоли утре да отида и да видя хубавото момиче, което е обикнал и за което иска да се ожени, ако инстинктът на сърцето ми го приеме… Това е най-скръбната от всички мисли, които ме измъчват, след жестоката му молба.
Казвам жестока, Агрикол… Не, не, братко, прости този несправедлив вик на нараненото ми сърце. Знаеш ли, би ли допуснал, че аз те обичам още по-пламенно, отколкото ти обичаш или ще обичаш някога онова очарователно същество?
«Строен ръст, бяла като сняг, с големи, кротки сини очи, като твоите…»
Никога не съм усещала толкова добре, както сега съжалението и съчувствието, което едно чувствително и добро същество внушава, без да предполага, че те наранява смъртоносно… За това то не заслужава укор, напротив, заслужава да бъде оплакано, заради онази скръб, която ще изпита, когато узнае, че ти е причинил зло.
Странно, никога Агрикол не ми се е виждал толкова красив, както тази сутрин. Колко развълнувано беше мъжественото му лице, когато ми разказваше за тревогата на хубавата млада госпожа! Когато го слушах как описва сърдечните терзания на жената, изложила честта си на опасност, заради онзи, когото обича, усещах, че сърцето ми силно тупти, а ръцете ми пламтят… Колко смешно! Нима аз имам право да се смущавам така?!
Докато ми говореше, хвърлих бърз поглед към огледалото. Той не ме забеляза. Стори ми се, че шапката много ми прилича, че косата ми блести, че погледът ми е нежен. Агрикол ми се виждаше толкова хубав, че си помислих, че и аз не съм чак толкова грозна, колкото обикновено. Разбира се, по този начин се оправдавах пред себе си затова, че съм се осмелила да го обикна.
Онова, което се случи днес, все трябваше да стане някой ден. Да, тази мисъл ме утеши. Така хората, които обичат живота, си казват: какво е смъртта, все някой ден ще дойде, ако не днес то утре.
И онова, което винаги ме е предпазвало от самоубийството, е онази последна мисъл на нещастника, който предпочита да отиде при Бога, вместо да остане при неговите създания — чувството за дълг. Човек не трябва да се грижи само за себе си. Много пъти си казвах: Бог е добър, много добър, защото и най-нещастните намират любовта и се посвещават на другите. Аз, която съм толкова слабо и немощно същество, винаги съм успявала да допринеса някаква полза или да помогна с нещо на някого. Днес изпитах голямо изкушение да сложа край на живота си. Нито Агрикол, нито майка му вече имат нужда от мен. Да, но нещастниците, за които госпожица Кардовил ме помоли да се погрижа? Ами самата тя?… Въпреки, че ми се поскара приятелски за упоритите ми подозрения към онзи човек. Сега се боя за нея повече от всеки друг път. Усещам, че се намира в опасност и съм сигурна, че моето оставане тук ще й бъде полезно.
А това означава, че трябва да живея… Да, трябва да живея за да отида утре и да видя онова хубаво момиче, в което е влюбен Агрикол.
Боже мой, защо винаги усещам скръб, а не омраза. Сигурно в омразата има горчива наслада. Толкова хора мразят! Дали и аз няма да мразя онова хубаво момиче? Анжела… Така го нарече той и се възхищаваше добродушно от името му.
И аз сравнявам това име, това благородно понятие с прякора, който е ироничен символ на моята грозота. Бедни Агрикол, бедни братко, понякога добротата е толкова сляпа, колкото и злобата!
Да намразя онова хубаво момиче?! И защо? То не е откраднало от мен красотата, с която примами Агрикол. Справедливо ли е да му завиждам, че е хубаво?
Когато още не бях свикнала с последствията от грозотата си все си задавах горчивия въпрос, защо Бог е сътворил толкова различни създанията си?
Но навикът да понасям болката ми даде възможност да разсъдя по-спокойно и накрая се уверих, че грозотата и красотата се съпровождат от най-благородни чувства — от възхищение и от състрадание. Грозните като мен се възхищават от красивите като Анжел и Агрикол. А от своя страна красивите изпитват трогателно съжаление към онези, които приличат на мен. Понякога човекът неволно храни добри надежди. Тъй като Агрикол от благоприличие не ми е разказвал за своите интимни приятелки, аз си мислех, че няма такива, че обича мен, но недъгът ми го възпира да ми каже. Дори написах стихове по този повод и ми се струва, че те не са съвсем несполучливи както другите.
Положението ми е много странно. Ако аз обичам, заслужавам присмех. Ако някой обича мен, ще заслужи още по-голям присмех. Как можах да забравя това и днес да страдам така жестоко? Но нека страданието ми бъде благословено, защото то не остави омразата да покълне в мен. Затова никога няма да намразя онова хубаво момиче. Ще изпълня докрай сестринския си дълг, ще послушам сърцето си. Аз имам чувство да предпазвам другите. То ще ме ръководи, то ще ми освети пътя…