Само от едно се боя — да не би да се разплача, когато видя хубавото момиче, да не би да не намеря сили да потисна вълнението си. Ами ако това се случи? Боже мой, ами ако се разплача? Какво неочаквано откритие за Агрикол! Той ще се досети за любовта ми към него. О, никога! Денят, в който разбере, че го обичам ще бъде последният в живота ми. Тогава в мен ще има нещо, което надхвърля дълга, и това е желанието, волята да се спася от изгарящия ме като нажежено желязо срам. Не, ще бъда спокойна. Нали преди малко мъжествено издържах първото изпитание пред него. Ще бъда спокойна и ще потисна в себе си всичко, което би навредило на обичаните от мен хора. Трудна, много трудна задача, защото трябва да внимавам да не бъда твърде снизходителна към онова момиче от страх да не се поддам неволно на някое лошо чувство. В такъв случай ще навредя на бъдещето на Агрикол, защото той каза, че изцяло ще разчита на моето мнение, за да вземе решението си.
Колко съм нещастна! Как злоупотребяват с мен! Агрикол иска мнението ми, защото вярва, че ще имам смелостта да се възпротивя на любовта му, ако това се налага. Или пък просто ще ми каже: «Няма значение. Обичам я. Бъдещето не ме интересува.»
Но ако той не иска да се съобрази с мнението ми, защо тогава ще трябва да ме води на тази жестока за мен среща? Сигурно все пак ще ме послуша, щом ми каза: «Ела!».
Толкова пъти съм си мислила за своята преданост към него за онова, което се таи в най-дълбоките, в най-съкровените кътчета на сърцето ми и съм се питала дали някога му е минавала през ум мисълта да ме обича не като сестра! Дали някога си е задавал въпроса колко вярна жена щях да му бъда? Но защо му е да се пита за такива неща? И да иска и да не иска, ще му бъда еднакво предана и като негова жена, и като негова сестра, и като негова майка. Защо трябва да му минават такива мисли? Човекът никога не желае онова, което има. Да се омъжа за него ли?… Боже мой. Какъв глупав, безсмислен сън, каква неземна мечта, обхващаща всички чувства от любовта до майчинството. Всичко това е забранено за мен. То е толкова смешно, колкото смешно би било, ако носех разкошни дрехи върху грозната си фигура.
Искам да разбера дали в най-отчаяното си положение съм страдала повече, отколкото страдам сега, когато научавам за женитбата на Агрикол. Искам да зная дали гладът, студът и немотията биха ме накарали да забравя сърдечната си рана или пък тази кървяща рана би ме заставила да пренебрегна студа, глада и немотията?
Не, не, тази ирония е горчива. Не ми подхожда да говоря така. Защо скръбта ми е толкова дълбока? С какво са се изменили любовта, уважението и почитта на Агрикол към мен? Оплаквам се… А какво би станало, както често за нещастие се случва, ако бях хубава, обичана и предана, а той предпочетеше една не чак толкова красива, не чак толкова харесвана и не чак толкова вярна жена? Нямаше ли да бъда сто пъти по-нещастна? Тогава щях да имам право, дори щях да бъда длъжна да му се разсърдя. А сега не мога дори да му се обидя, че не е помислил да свърже живота си с мен, защото това е смешно и невъзможно…
Дори ако поискаше да се ожени за мен, бих ли могла да проявя такъв егоизъм, че да се съглася на подобно нещо?
Много от страниците на този дневник съм започвала така — с дълбоко наранено сърце. И почти винаги, след като излея всичко върху листа, онова което не посмях на никого да кажа… Душата ми се успокояваше, а след това настъпваше примирението със съдбата, онова примирение, което е моя светлина… На онази, която се усмихва с очи, потънали в сълзи, която страда, обича и никога не се надява.“
Това бяха последните редове в дневника.
Много капки, засъхнали върху страниците, показваха, че са се проливали сълзи… Преди разсъмване Гърбавото, уморено от многото вълнения, постави тетрадката в палката, като мислеше, че това място, макар да не е по-скришно от останалите, не се и набива на очи, както ако го оставеше в някое чекмедже на писалището си.
На следващия ден, както се бе зарекла да изпълни докрай и достойно задачата си, Гърбавото чака дълго Агрикол и отиде заедно с него във фабриката на господин Харди.