Вчера Агрикол ми даде да прочета една статия във вестника. В нея се изобличава и напада така нареченият пагубен стремеж на някои хора от простолюдието към образованост, към грамотност, към четене на поезия, а понякога и към нейното създаване. На бедните материалните наслади са забранени, човешко ли е тогава да ни осъждат, че търсим духовни наслади? Какво лошо има ако вечер, след тежкия ден, лишена от други удоволствия и забавления, поискам да напиша няколко стиха… Или в този дневник да запиша впечатленията си? Нима Агрикол не е добър работник, само заради това, че като се върне при майка си, прекарва неделята в съчиняване на такива песни, в които се възпява трудът на занаятчията, и които казват на всички: Надежда и Братство! Не използува ли той по-достойно времето си, отколкото ако го прекарваше в някоя кръчма?
Лъжат се онези, които ни осъждат за подобни благородни подтици, ако мислят, че по такъв начин по-трудно изтърпяваме лишенията и бедността и че се настройваме още повече срещу щастливите! Дори да приемем, че е така, макар да не е вярно, не е ли по-добре да имаш разумен и просветен неприятел, отколкото глупав неразбиращ? Враждите изчезват заедно с развитието на ума, с разширяване на кръга на състраданието. По такъв начин могат да се разберат нравствените болки. Тогава може да се разбере, че и богатите често страдат, и общото съчувствие утешава нещастните. За съжаление и богатите изгубват децата си, обичаните любовници, скъпите майки. И измежду тях, особено сред жените, се срещат сред разкоша и величието, много надарени сърца, много тайно пролети сълзи… Ето защо не трябва да се страхуват…
Просветеният народ, когато се изравни с тях по образованост, ще се научи да съчувствува на богатите, когато изпаднат в беда, но са добри, и още повече ще им се съчувствува, когато са щастливи, но лоши.
Какво щастие! Какъв хубав ден! О, да, човекът е добър, милостив, човеколюбив! Да, Създателят е посял в него всички великодушни чувства!
Ето какво видях преди малко, не мога да дочакам вечерта, за да го запиша, за да не премине впечатлението.
Бях отишла да занеса една поръчка на площад „Du Temple“. Наблизо до мен, едно дванадесетгодишно, гологлаво и босо дете, макар че беше студено, със скъсаните си панталони и вехтата горна дреха, водеше за юздите един голям, неразпрегнат кон. От време на време конят спираше и не искаше да продължи. Момчето нямаше камшик, за да го подкара и напразно дърпаше юздата: конят не помръдваше. Тогава бедното дете извика „Боже мой! Боже мой!“. Сълзи потекоха по лицето му, то започна да се оглежда, търсейки наоколо помощ. Върху малкото му лице бе изписана такава мъка, че аз, без да се замисля, се захванах да извърша нещо, за което и сега ми е смешно, щом си представя какво зрелище съм била за хората.
Страх ме е от конете, но още повече ме е страх да привличам вниманието на другите. Както и да е, придобих смелост, защото в ръката си държах чадър. Доближих до коня и като мравката, която иска да премести големия камък със сламка, с всичка сила ударих с чадъра коня отзад.
— Благодаря ви, добра госпожо — извика момчето, бършейки сълзите си. — Ударете го още веднъж, моля ви, може би ще тръгне.
Аз повторих, но конят от злоба или от мързел, коленичи, легна и след това започна да се търкаля по земята. Той хвърли хамута, разкъса го и строши дървения си нашийник. Аз побягнах, за да не ме ритне. Като видя това, момчето коленичи насред улицата, разплака се, сключи ръце и отчаяно завика.
— Помогнете ми! Помогнете ми!
Този път го чуха. Събраха се много хора, започнаха да бутат легналия кон и той се изправи на крака, но вече без хамут.
— Господарят ми ще ме пребие! — извика момчето разплакано. — Закъснял съм вече два часа, защото конят не иска да върви, а сега и хамутът… Господарят не само ще ме набие, но и ще ме изпъди. Какво ще стане тогава с мен, Господи, нямам си нито баща, нито майка…
Като чу тези почти изплакани думи, една добродушна търговка, която бе дошла от любопитство да наблюдава, извика:
— Не се отчайвай, синко, има начин всичко да се оправи. Ще се поправи и хамутът. А ако моите посестрими са като мен, няма да те оставим да си тръгнеш оттук гологлав и бос в такова време.
Предложението бе посрещнато с овации. Някой закърпи и поправи хамута, една жена даде на момчето шапка, друга чорапи, трета обувки, четвърта — здрави дрехи. За по-малко от четвърт час момчето беше облечено топло, а хамутът — поправен. Един осемнадесетгодишен младеж взе камшик, удари коня по ушите и каза на момчето, което гледаше ту дрехите си, ту търговките, мислейки, че е герой от приказка.