— Колкото повече мисля, толкова по-добре разбирам, че е измислено така, че всички да бъдат добре — каза Анжел.
— Това не се постигна лесно. Най-напред трябваше да се преодолеят предразсъдъците, вкоренените навици… Но ето че пристигнахме до общата кухня. Ще видите сама дали тя не е така прекрасна, каквито са кухните на една казарма или на един пансион.
Наистина, кухнята на общежитието бе много голяма. Всички съдове светеха от чистота. При това, благодарение на великолепните изобретения на днешното време (и пак недостъпни за бедните, защото те не са скъпи само, ако се използуват за повече хора) за огнището и за фурните не само че отиваха двойно по-малко дърва и въглища, отколкото биха отишли за всяка къща поотделно, но излишната топлина, чрез специален механизъм, разнасяше се по всички стаи на общежитието. В кухнята, под ръководството на две жени, отново деца вършеха много от работите. Беше много забавно да се наблюдава с каква сериозност те се занимаваха с готварство.
Децата помагаха и в хлебарницата, където се печеше много евтин, много хубав и хранителен домашен хляб от чиста пшеница, смесена с ръж, който е за предпочитане от белия и лек хляб, в който слагаха най-различни вредни подправки.
— Добро утро, госпожо Бертран — обърна се весело Агрикол към възрастната жена, която наблюдаваше бавното въртене на много шишове, върху които бяха надянати парчета от говеждо, овче и телешко месо, започнало вече да придобива привлекателен тъмножълт цвят. — Според правилника, няма да вляза в кухнята, само ще я покажа на госпожицата, която пристигна тук неотдавна.
— Разгледайте я и обърнете внимание колко добре работят всички деца… — Възрастната жена посочи с върха на голяма лъжица петнадесетина малки момчета и момичета, които, насядали около една маса, белеха картофи и чистеха зеленчук.
— Значи днес ще имаме богат обяд, госпожо, нали?
— Както винаги, синко, манджата ще бъде хубава. Ето: супа от зеленчук, говеждо печено с гарнитура от пържени картофи, салата, плодове, сирене и понеже е неделя, ще има и плодов сладкиш, който прави в момента баба Дениз в хлебарницата. Точно сега палят пещта.
— Като ви слушах, отвори ми се апетит — засмя се Агрикол. — Не е трудно човек да се досети, че ще бъде вкусно, щом вие сте на ред да готвите.
— Учудването ми е още по-голямо, когато сравнявам недостатъчната храна на работниците в нашия край с храната на работниците тук! — възкликна Анжел.
— Плащаме един франк и двадесет и пет су и се храним по-добре, отколкото, ако плащаме по три франка в Париж.
— Това не може да бъде, господин Агрикол!
— Може. И то се дължи на господин Харди. На умението му.
— Ах! Вече много ми се иска да видя господин Харди!
— Може би ще го видите още днес, защото чакаме да се върне всеки момент. А това е общата трапезария. Сигурно не знаете, че има такова нещо, защото сте свикнали храната да се носи във вашата стая?
— Колко красива стая!… Над градината, срещу чешмата!…
Наистина, стаята бе много широка, светлината влизаше през десет прозореца. Покрай стените бяха наредени маси с лъскава мушама. Зимно време в тази стая се събираха и правеха нещо като седенки след работа онези от работниците, които обичаха да прекарват няколко вечерни часа с други хора, вместо да бъдат сами или с близките си. Тогава в добре отоплената и осветена стая, едни четяха, други играеха на карти, а трети просто разговаряха.
— И това не е всичко — каза Агрикол на годеницата си. — Тази стая всеки вторник и четвъртък се превръща в зала за бал, а в края на седмицата — в концертна зала.
— Наистина ли?
— Да! — отговори гордо младежът. — Измежду нас има много добри музиканти. Два пъти в седмицата, всички заедно — мъже, жени и деца, пеем заедно. (Всеки, който е чул чудесните концерти в „Орфеон“, където повече от хиляда работници — мъже, жени и деца пеят заедно, лесно ще разбере това). За съжаление тази седмица се появиха известни смущения във фабриката и не можахме да направим концерт.
— Толкова много гласове! Сигурно е величествено.
— Господин Харди винаги ни е насърчавал в това забавление. Според него то ни влияе добре. Той е прав, защото музиката влияе върху ума и върху нравите. Една зима той доведе тук на собствени разноски двама ученици на прочутия Вилхелм и след това нашето училище постигна големи резултати. Госпожице Анжел, уверявам ви, че наистина е трогателно да слуша човек как двеста гласа пеят песен за труда и свободата…