Положението на Дагоберт ставаше още по-мъчително, защото се бе подлъгал по голямата си надежда, а този последен удар изцяло съкруши войника. Тези изпитания бяха еднакво жестоки и опасни за човек със здрав, последователен и миролюбив нрав, който освен това бе дългогодишен войник и то войник-победител, чието грубо държание се каляваше в битките.
Щом чу думата документи Дагоберт побледня, но се помъчи да скрие вълнението си, като по този начин приспи вниманието на съдията.
— Ще ви разкажа какво стана, господин кмете. Работата е много проста. Това може да се случи на всеки. Нямам вид на просяк или скитник, нали? А освен това вие разбирате, че един човек, който пътува с две момичета…
— Стига приказки! Документите!
За щастие в същия момент се появиха момичетата. Сирачетата се бяха разтревожили, че Дагоберт се бави и като чуха гласа му на стълбите, станаха и се облякоха. И в момента, когато съдията казваше „Документите“, Роз и Бланш, хванати за ръка, излязоха от стаята.
Щом видя хубавите им личица и бедняшкото им черно облекло, кметът се изправи смаян. Двете хванаха едновременно ръцете на Дагоберт, сгушиха се в него и загледаха съдията с неспокойни, но ведри очи. Тази картина беше толкова трогателна, че кметът отново се преизпълни с милосърдие и се трогна. Дагоберт забеляза това, приближи се към съдията, водейки сирачетата, и с тъжен глас каза:
— Ето ги, господин кмете, клетите деца. Какъв по-добър документ от този. — И очите му неволно се насълзиха.
Но съдията, макар да беше груб по натура, а и мрачен от недоспиването, имаше здрав разум и милостиво сърце. Той разбра, че един човек, който придружава две момиченца, трудно може да бъде скитник.
— Бедни мили дечица! — каза той, гледайки ги със съжаление. — Толкова малки, а вече сираци. И от много далеч ли идват те?
— От Сибир, господин кмете, където майка им бе изпратена на заточение преди да се родят. От пет месеца пътуваме. Това е доста трудно за деца на техните години. За тях искам милост и помощ. За тях, които днес бяха сполетени от толкова нещастия, защото когато преди малко дойдох да потърся документите си, не намерих нито портфейла, в който ги държах, нито кесията с парите, нито кръста си, който самият император с ръката си ми окачи. А един награден от императора човек не може да бъде лош, дори ако за нещастие си е изгубил документите и парите. Ето защо толкова настоявам да получа обезщетение.
— Как и къде изгубихте документите си?
— Изобщо не знам, господин кмете. Сигурен съм, че когато завчера вечерта извадих малко пари от кесията, видях портфейла. Те ми стигнаха за вчера и повече не съм развързвал торбата си.
— А торбата ти къде беше вчера и днес?
— В стаята на децата. Но тази нощ…
Стъпки на качващ се по стълбата човек прекъснаха Дагоберт. Беше Пророка. Той се бе скрил в сянката на долната част на стълбата и бе дочул целия разговор. Вече бе започнал да се бои да не би кметът да провали всичките му планове, които почти се бяха осъществили.
XIV глава
Решението
Морок бавно се изкачи по стълбите и учтиво поздрави кмета. Щом зърнаха зловещото лице на звероукротителя, Роз и Бланш уплашено отскочиха назад и се приближиха до войника.
Дагоберт смръщи чело и почувствува, че гневът му срещу Пророка, който бе станал причина за купищата неприятности, отново се надига (но той не знаеше, че портфейла и книжата му открадна Голиат, подстрекаван от Пророка).
— Какво искате, Морок? — каза кметът с някаква смесица от благосклонност и яд. — Щеше ми се да остана с господина и предупредих гостилничаря.
— Господин кмете, идвам да ви направя една услуга.
— Услуга ли?
— Да, една голяма услуга — иначе не бих си позволил да ви безпокоя. Имам угризения на съвестта.
— Угризения на съвестта ли?
— Да, господин кмете, разкаях се, че не ви казах за този човек онова, което трябваше да ви кажа. Подведе ме лъжливото милосърдие.
— И какво всъщност искате да ми кажете?
Морок застана до съдията и дълго му шепна в ухото.
Отначало кметът много се изненада, но после се съсредоточи и угрижи. От време на време подвикваше от почуда и съмнение и хвърляше по един поглед към Дагоберт и двете момичета. От погледите му, които ставаха все по-тревожни, изпитателни и строги, можеше да се съди, че шушукането на гадателя бавно превръщаше съчувствието на съдията към сирачетата и войника в недоверие и враждебност.