— Вече ми стана ясно, господин Агрикол!
— Още не съм свършил, госпожице. Ако човек е със студено сърце, той си каза: Ето че работниците ми са настанени добре, имат отопление, хранят се достатъчно и то на половин цена. Но трябва да бъдат и добре облечени. Здравето им трябва да бъде осигурено, а щом е така, здравият човек работи здраво. Значи братството трябва да закупи наедно и на фабрична цена (пак на моя отговорност, обезпечена от заплатите им) дебели и здрави платове, от които жените ще ушият дрехи не по-лоши от шивачите. Най-накрая, понеже ще потрябват и обувки, братството ще може да направи значителен отбив на предприемача… Е, госпожице Анжел, какво ще кажете за такъв човек?
— Ще кажа, господине, че това не е за вярване, а е толкова просто нещо.
— Няма по-просто нещо от доброто, от хубавото, но обикновено никой не се грижи за него. Забележете също така, че нашият човек говори всичко това, воден изключително от личния си интерес, че гледа само материалната страна на въпроса, без да обръща внимание на навика за взаимно сдружаване, за взаимна помощ, без да обръща внимание на това, че богатите са длъжни да подкрепят слабите и бедните, без да обръща внимание на това, че честният, дейният и трудолюбив човек има право да изисква от обществото работа и заплата според нуждите си. Не, нашият човек мисли само за материалната полза. При това, както сама виждате, печели не само по пет на сто от собствената си пара, а и ще се възползува твърде много от материалното добруване на своите работници.
— Така е, господин Агрикол.
— А какво ще кажете като научите, че нашият човек има също толкова голяма полза, ако дава на работниците си освен полагащата им се заплата и една част от приходите си?
— Трудно ми е да повярвам, господин Агрикол.
Увлечени в този разговор двамата бяха стигнали до градинската врата на общежитието. Една обикновена, но доста прилично облечена възрастна жена доближи и попита Агрикол.
— Върна ли се във фабриката господин Харди?
— Не е още, госпожо. Чакаме го всеки момент.
— Ще се върне ли днес?
— Ако не днес, то утре.
— Не се ли знае, господине, в колко часа ще пристигне?
— Не ми се вярва някой да знае. Портиерът на фабриката, който е портиер и в къщата на господин Харди може би ще може да ви каже нещо повече.
— Господин Агрикол — каза Анжел, след като жената, която разпитваше ковача, се отдалечи — забелязахте ли, че тази жена беше много пребледняла и натъжена?
— Забелязах. Даже ми се стори, че очите й се насълзиха.
— Бедната жена! Сигурно е дошла да потърси помощ от господин Харди. Но какво ви стана, господин Агрикол, защо така се замислихте?
Агрикол предполагаше, че идването на тази възрастна жена има някаква връзка с посещението на младата, красива и руса госпожица, която преди три дни неспокойно и почти отчаяно разпитваше за господин Харди и която със закъснение разбра, че я следят и наблюдават.
— Извинете госпожице — отвърна той, — но появата на тази жена ми припомни нещо. Не мога да го споделя с вас, защото е тайна.
— Не съм любопитна — каза младата госпожица. — Това, което ми разказвате, е толкова занимателно, че не искам да слушам за нищо друго.
— Тогава, госпожице, ще ви кажа още няколко думи и вие ще знаете всички тайни на нашето братство тъй добре, както ги знам и аз.
— Слушам ви, господин Агрикол.
— Нашият човек, който е заинтересуван, мисли така. Работниците вече имат условия, за да се трудят повече. Но какво да направя, за да постигна по-голяма печалба? Да изработвам евтина стока, която да продавам скъпо? Не може да е евтина, ако не се икономисва суровината, ако не се повишава качеството, ако не се ускори самата работа. Въпреки че наблюдавам, как да накарам работниците да не разсипват суровината? Как да ги накарам да измислят по-обикновен и по-икономичен начин на работа? Освен това, за да продадем стоката, тя трябва да е превъзходна, без недостатъци. Моите работници са старателни, но трябва да показват работа първо качество.