Господин дьо Бресак, сърдечният приятел на господин Харди, дълго време бе достоен за неговата трогателна и братска обич, но ние видяхме с какви хитрини отец д’Егрини и Родин успяха да превърнат верния до тогава приятел, в оръдие на своите интриги.
Двамата приятели, които по пътя бяха почувствували силата на северния вятър, се грееха около огъня в камината, запалена в малката стая на господин Харди.
— Скъпи Марсел, започнах да остарявам — засмя се господин Харди и погледна към дьо Бресак. — С всеки изминал ден усещам нуждата да си бъда вкъщи… Тъгувам, когато напускам обичайния си живот и проклинам онзи, който ме принуждава да изляза извън това щастливо и малко земно ъгълче.
— Когато си помисля, скъпи приятелю — отговори дьо Бресак като незабележимо се изчерви, — че предприе това пътуване само заради мен!
— Скъпи Марсел, а не ме ли придружи в едно пътуване, което ако не беше ти, щеше да ми е толкова досадно, колкото бе приятно за теб.
— Има разлика, приятелю! Аз имах дълг пред теб, който не знам дали ще мога да изплатя, както е редно.
— Недей така, Марсел… Между нас няма мое и твое. Щом става дума за искрено приятелство, на човек еднакво е приятно и да дава, и да получава.
— Какво благородно сърце!
— По-добре кажи — щастливо сърце. Още по-щастливо от последната любов…
— Господи! Кой друг, ако не ти, приятелю, ще заслужи щастието си на този свят?
— А на кого го дължа? На приятелите, които ме подкрепиха, когато останах без подкрепата на майка си. Тя бе единствената ми сила… Тогава почувствувах — признавам си — слабост, не бях способен да преодолея подобно нещастие.
— Ти ли, който си толкова твърд и имаш решителен характер, за да вършиш добрини? Ти ли говориш това, след като съм виждал с каква смелост се бориш, за да възтържествува всяка честна и справедлива идея?
— Така е, но колкото повече остарявам, толкова повече грозните и нечестните неща ме изпълват с отвращение. Чувствувам се слаб, за да се боря с тях.
— Но ако потрябва, скъпи приятелю, ще намериш сили!
— Скъпи Марсел, често съм ти казвал, че моята сила е в майка ми. Когато отивах при нея със сърце, разкъсано от долна неблагодарност или възнегодувал от нечестна хитрина, щом тя уловеше ръцете ми и кажеше нежно „неблагодарните и лукавите, синко, трябва да страдат. Нека оплакваме злото и да мислим за доброто“… тогава, приятелю, сърцето ми се отпускаше от майчините думи. Всеки ден тя ми даваше сила, за да продължа жестоката борба. За щастие, когато загубих майка си, Господ ми помогна да намеря приятел, без когото, признавам, щях да бъда безсилен, защото, повярвай Марсел, в твоето приятелство намирам сила и опора.
— Не говори така за мен, приятелю — отвърна дьо Бресак, опитвайки се да скрие притеснението си. — Нека говорим за една друга любов, която е почти толкова приятна и нежна, колкото е и майчината.
— Разбирам те… — продължи господин Харди. — Не скрих нищо от теб, когато поисках приятелския ти съвет… Наистина е така… Струва ми се, че с всеки изминал ден, любовта ми към тази жена се увеличава. Тя е единствената, която съм обичал страстно, единствената, която ще обичам винаги… Освен това, трябва да ти кажа всичко… Майка ми, която не знаеше, че обичам толкова много Маргарит, толкова често я хвалеше пред мен, че това ме кара да смятам тази любов за свещена…
— Има странна прилика между твоя характер, приятелю и характера на госпожа дьо Ноази… Нейната любов към майка й…
— Да, Марсел, измъчвала ме е любовта на Маргарит към майка й. Тя често ми е казвала: „Всичко пожертвувах за теб, но теб ще пожертвувам за майка си…“
— Но ти си ми казвал, приятелю, че майка й отдавна се е отказала от мисълта да се върне в Америка, където е господин дьо Ноази. Той, по всичко личи, ще остане там завинаги. Благодарение на предаността на тази превъзходна жена, която е възпитала Маргарит, вашата любов ще остане дълбока тайна, която никой не ще успее да смути…