— Никой! Никой! — възкликна господин Харди. — И почти съм сигурен, че ще трае вечно…
— Какво искаш да кажеш, приятелю?
— Не знам дали да ти кажа…
— Някога нещо издал ли съм?
— Как можеш да помислиш подобно нещо, Марсел? — каза господин Харди с приятелски упрек. — Не искам да крия от теб, но не обичам да разказвам за несполуките си, както и за моето щастие, докато то не бъде пълно… Засега липсва само едно нещо за изпълнението на прекрасния план…
В това време в стаята влезе слуга и каза на господин Харди:
— Господарю, един възрастен човек желае да разговаря с вас по спешна работа.
— Един момент! — отговори нетърпеливо Харди. — Ще позволиш ли, приятелю. — След този въпрос господин дьо Бресак понечи да отиде в съседната стая, но господин Харди го спря с усмивка: — Не, не! Остани. Присъствието ти ще ускори разговора с този човек.
— Но ако става дума за нещо важно?
— Както ти е известно, аз върша нещата си явно… — След това той се обърна към слугата и нареди: — Нека господинът влезе.
— Кочияшът пита може ли да си отиде? — каза слугата.
— Не, защото трябва да закара господин дьо Бресак в Париж. Нека чака.
Слугата излезе и след малко се върна с Родин, когото дьо Бресак не познаваше, понеже споразумението за предателството, което трябваше да извърши, бе станало чрез посредник.
— Кой е господин Харди? — попита Родин след като учтиво поздрави двамата приятели, вглеждайки се ту в единия, ту в другия.
— Аз съм, господине, какво обичате? — отвърна фабрикантът, който, съдейки по външността на този смирен и бедно облечен старец помисли, че той ще проси милостиня.
— Вие сте господин Франсоа Харди? — попита повторно Родин, сякаш искаше да се увери, че това е човекът, когото търси.
— Вече ви казах, господине, че съм аз…
— Трябва да ви съобщя нещо лично — рече Родин.
— Говорете спокойно, негова милост е мой приятел — отвърна господин Харди и посочи дьо Бресак.
— Но аз исках насаме — настоя Родин.
Дьо Бресак се канеше да излезе, когато господин Харди му смигна да остане. За да не се обиди Родин от присъствието на трето лице ако бе дошъл за милостиня, попита:
— Позволете да ви попитам. Заради мен или заради себе си желаете разговорът да бъде насаме?
— Заради вас, господине — отговори Родин.
— Щом е така, можете спокойно да говорите… — зачуди се господин Харди. — Не крия нищо от негова милост.
Родин помълча известно време, после се обърна към господин Харди и му каза:
— Знам, господине, че сте достоен за похвалите, с които ви обсипват и затова сте заслужили да ви обича всеки честен човек… Като честен човек, аз дойдох да ви направя една услуга.
— И каква е тя, господине?
— Дойдох да ви разкрия едно нечестно приятелство, на което вие сте жертва.
— Струва ми се, че се лъжете.
— Имам доказателства за онова, което говоря.
— Какви са доказателствата?
— Писмени доказателства за това предателство, което открих. Те са в мен — каза Родин. — Човекът, когото сте мислил за ваш приятел, недостойно ви е лъгал, господине.
— Как се нарича този човек?
— Марсел дьо Бресак — каза Родин.
Като чу тези думи дьо Бресак се разтрепери, побледня и застина като ударен от гръм. След това трудно успя да промърмори с променен глас:
— Господине…
Господин Харди, без да погледне приятеля си, и без да забележи неговото смущение, го хвана за ръката и бързо каза:
— Замълчи, приятелю.
След това раздразнено погледна Родин и му каза презрително:
— Така ли? Значи обвинявате господин дьо Бресак?
— Да — отвърна Родин категорично.
— Познавате ли го?
— Никога не съм го виждал.
— А в какво го обвинявате? И как смеете да казвате, че ме е предал?
— Господине — започна Родин като се преструваше, че едва сдържа вълнението си, — когато честният човек вижда, че някой злодей се готви да убие друг честен човек, той трябва ли да извика, за да заловят убиеца или не?
— Да, господине, но не разбирам каква връзка има…
— Според мен, господине, някои предателства са не по-малко престъпни от едно убийство. И аз дойдох, за да застана между убиеца и жертвата…