— Убиец? Жертва! — изрече господин Харди, учуден още повече.
— Надявам се, че познавате почерка на дьо Бресак?
— Да, познавам го.
— Щом е така, прочетете ето това… — И Родин извади от пазвата си едно писмо и го подаде на господин Харди.
Чак сега фабрикантът погледна към дьо Бресак и отстъпи, уплашен от смъртната бледност на този човек, който вцепенен от срам не можеше да намери думи за свое оправдание, защото макар и да бе наистина предател, все още не бе усвоил нахалната безочливост на предателите.
— Марсел! — извика ужасен Харди и съкрушен от този ненадеен удар. — Марсел! Защо си толкова блед? Защо не отговаряш?
— Марсел?… Вие сте господин дьо Бресак? — престори се на изненадан Родин. — Ако знаех, господине…
— Чу ли какво каза този господин, Марсел? — извика отново господин Харди. — Той твърди, че си ме предавал… — И той хвана дьо Бресак за ръката. Ръката му беше студена като лед — О, Господи! — отдръпна се с отвращение господин Харди. — Нищо не отговаря…
— Щом се намирам пред господин дьо Бресак — започна Родин — принуден съм да го попитам, ще отрече ли, че е изпращал много писма на улица „Milieu des Ursius“ в Париж, на името на господин Родин?
Дьо Бресак не отговори, а господин Харди, който все още не можеше да повярва на онова, което чу и което виждаше, нетърпеливо разтвори писмото и се зачете, като от време на време издаваше възклицания, показващи болката и смайването му. За да се убеди в предателството на дьо Бресак не бе необходимо да чете цялото писмо. Той се залюля от страшното разкритие, самообладанието за миг го напусна, зави му се свят още с първия поглед, който хвърли към тази бездна от безчестие. Писмото изпадна от ръката му. Но бързо яд и презрение заместиха отпадналостта и той, пребледнял и страшен, се втурна към дьо Бресак.
— Нещастнико! — извика той заканително. Готвеше се да го удари, но се спря и каза съвършено спокойно: — Не… Ако го ударя, ще изцапам ръката си. — След това се обърна към Родин, който бе пристъпил, за да застане между тях, и добави: — Няма да ударя плесница на предателя, но съм длъжен да стисна вашата справедлива ръка, защото вие имахте мъжеството да разкриете един предател…
— Господине! — извика дьо Бресак, дълбоко засрамен. — Готов съм да изпълня…
Но той не успя да довърши. Зад вратата се чу шум и в стаята се появи възрастна жена, която слугата не искаше да пусне вътре, докато тя продължаваше да повтаря:
— Казах ви, че веднага трябва да говоря с господаря ви…
Като чу този глас и като видя бледата, изнемощяла и отчаяна жена, господин Харди забрави и дьо Бресак, и Родин, и предателството, отстъпи назад и извика:
— Госпожа Дюпарк? Вие, тук! Какво се е случило?
— Голямо нещастие, господине…
— Маргарит! — простена господин Харди.
— Тя… замина…, господине…
— Замина! — изрече смаян Харди, сякаш мълния бе влязла в стаята. — Маргарит замина! — повтори той.
— Всичко се разкри. Преди три дни майка й я отведе — каза жената с отслабнал глас.
— Маргарит да замине?… Не е вярно… Лъжеш ме! — извика господин Харди.
И без да слуша нищо повече, объркан и уплашен, той напусна бързо къщата си, метна се в каретата, която още бе впрегната и чакаше дьо Бресак, и заповяда на кочияша:
— Карай бързо към Париж!
През това време, докато каретата препускаше по пътя към Париж, силният вятър донесе далечния шум от военната песен на Вълците, който бързо вървяха към фабриката.
V глава
Нападението
Когато господин Харди напусна фабриката, Родин, който не очакваше това внезапно тръгване, отиде бавно до каручката си, но изведнъж спря и потръпна от радост, когато видя наблизо маршал Симон и баща му, запътени към общежитието. Едно случайно обстоятелство бе забавило разговора им.
— Прекрасно! — каза Родин. — Работата се развива добре. Сега остава моят човек да е открил и убедил малката Роз Помпон.
Точно в това време вятърът донесе до слуха му приближаващия звук на песента на Вълците. След като послуша, Родин седна в каручката и каза:
— Добрият господин Жозюе Ван Даел от Ява дори не допуска, колко добре е вложил парите си при барон Трипо.
И каручката потегли покрай каменните кариери.