— Не можеш да си представиш какво е сторила тази страст с това буйно момче. Често след болезненото му отпадане, внезапно го обхваща дива лудост. Вчера го заварих с кървясали очи, сгърчен от ярост. Отдал се на своята лудост, той разкъсваше с ятагана си една възглавница и крещеше запъхтян: „А! Кръв!… Проливам кръвта му!…“ Попитах го: „Нещастнико, каква е тази лудост?“, а той ми отговори задавено и с трескав поглед: „Убивам човека“. Така нарича съперника си, когото мисли, че убива…
— Наистина е ужасно… — каза старецът. — Опасна е подобна страст в подобна душа…
— В друг случай всичко това се пренася върху госпожица Кардовил, а следващия път — срещу самия него. Бях принуден да махна оръжието около него, тъй като един негов близък, с когото е пристигнал от Ява ми каза, че понякога на принца му хрумвала мисълта да се самоубие.
— Бедният младеж!
— И той, и дъщерите ми се нуждаят от моите грижи — каза маршал Симон, — а точно в този момент аз трябва да ги напусна.
— Да ги напуснеш?!
— Да. За да изпълня един дълг, който е, може би, по-свещен от онзи, който налага приятелството и семейството — отвърна маршалът тържествено и продължи след кратко мълчание: — Татко, кой ме направи това, което съм днес? Кой ми даде титлата дук? Кой ми даде маршалския жезъл?
— Наполеон…
— Аз знам, че за теб като краен републиканец, той е изгубил цялото си обаяние още в мига, в който стана първия гражданин републиканец, император.
— Проклинам неговата слабост — каза шеговито дядо Симон. — Полубогът стана човек.
— Но за мен, татко, за мен, войникът, който винаги е бил до него, винаги пред очите му… Когото е издигнал от низшите чинове в армията до първия… Той ме обсипа с благодеяния и с любов и за мен той винаги е бил нещо повече от герой… Той ми беше приятел, аз го обожавах. Изпратиха го на заточение… Поисках да замина с него, но не ми позволиха тази милостиня. Тогава започнах да правя заговори… Извадих сабята си срещу онези, които отнеха короната от сина му, корона, която Франция му бе дала…
— Правилно си постъпвал, според положението, което си заемал… Не споделям възторга ти, но разбирам твоята признателност. Знаеш, че одобрих всичко, което направи…
— А онова дете, в чието име правех заговорите преди седемнадесет години, сега вече може да държи сабята на баща си…
— Наполеон Втори! — извика старецът като се втренчи в сина си със свито сърце. — Римският цар?!
— Цар… Той вече не е цар… Наполеон? Не, той вече не се нарича така. Дали са му някакво австрийско име… Защото другото име ги плаши! Всичко ги плаши! И знаеш ли какво правят със сина на императора? — попита мъчително маршала. — Измъчват го… Постепенно и бавно го убиват…
— Кой ти каза това?
— Един човек, който знае, ми каза истината… Синът на императора се бори с всички сили срещу преждевременната смърт, с очи, обърнати към Франция. Той чака… А никой не отива… От всички, които бяха нищожни и които баща му въздигна, никой не се интересува от него…
— Но ти… Ти мислиш за него…
— Да, но трябва да знам всичко… Не знаех всичко…, за съдбата на това дете, пред което също съм дал клетва… Един ден, ако си спомняш, разказвал съм ти, императорът, който бе горд и нежен баща, ми показа сина си в люлката и ми каза: „Стари ми приятелю, за сина ми ти ще бъдеш онова, което си бил за мен. Защото, който ни обича, той обича и Франция“.
— Да, спомням си, често си ми казвал това…
— Как да постъпя, след като научих за мъките му, след като получих и доказателства… След като видях писмо от едно високопоставено лице от Виенския двор, което дава възможности на човек, верен на императора, да се свърже с римския цар, а може би и да го спаси…
— А след това? — попита старецът. — Какво ще стане когато бъде освободен Наполеон II?
— След това! — възкликна маршалът и продължи бавно: — Как ти се струва, татко, Франция хладнокръвно ли гледа на униженията, които изтърпява? Вярваш ли, че императорът е забравен? Не, не! Особено в тези дни, неговото име се произнася тихичко. А какво би станало, ако на границата се появи това славно име, възкръснало в образа на сина му? Мислиш ли, че сърцето на Франция няма да се развълнува?
— Но това е заговор против сегашното правителство под знамето на Наполеон… — каза работникът. — Това е много сериозно.
— Нали ти казах, че съм нещастен, татко… — възкликна маршалът. — Не само че се питам имам ли право да изоставя децата си и теб, за да предприема такова рисковано действие. Но се питам още дали не съм задължен на сегашното правителство, което като призна титлата и чина ми, макар че не ми отстъпи нищо, поне беше справедливо… Какво да правя? Да изоставя онези, които обичам или да остана безразличен към мъките на императорския син… Императора, на когото дължа всичко и пред когото се заклех да бъда верен не само на него, но и на сина му? Трябва ли да изпусна този, може би, единствен шанс да го спася? Или трябва да организирам заговор? Дали не преувеличавам задълженията си към императора? Помогни ми да реша… През една безсънна нощ се опитвах да си отговоря, какво е най-честното поведение в такава ситуация, но за съжаление… Само ти можеш да ми помогнеш да взема решение.