Друг мъж, с кръгло и зачервено лице, който беше гръмогласен, попита ниския човек с лисичето лице:
— Няма ли да нападнеш тези безбожни кучета, които ще докарат холерата в страната, както каза проповедникът?
— Ще го направя по-добре от теб — усмихна се зловещо човекът с лисичето лице.
— Как ще го направиш? Може би с този камък?
— С този камък — ниският човек взе от земята един камък, но докато се навеждаше, изпод ризата му изпадна една торба.
— Внимавай! Ще си изгубиш торбата и дрипите. Хм, това не ми се струва никак тежко.
— Това са мостри от вълна — отговори човекът, вдигна бързо торбата и я пъхна под блузката си, след което добави: — Слушай, струва ми се, че каменоделецът говори.
Най-силно влияние над множеството имаше страховитият каменар. Исполинският му ръст се издигаше над всички и се виждаше главата му, забрадена с червена и окъсана кърпа, както и херкулесовските му плещи, покрити с червеникава козя кожа, които изпъкваха сред тълпата, нашарена тук-там от няколко женски шапки, приличащи на бели точки.
След като видяха накъде отива работата, малкото честни и заблудени работници, които бяха въвлечени в това начинание, уплашени от развитието на нещата по-нататък, се опитаха да напуснат тълпата, но беше късно. Притиснати и заобиколени, за да не ги помислят за страхливци или за да не се отнесат към тях зле, те решиха да изчакат по-удобен момент.
След дивашките крясъци, които придружаваха първото хвърляне на камъните, каменоделецът извика високо и настана тишина.
— Вълците нададоха вой! — каза той. — Трябва да изчакаме, за да видим как ще отвърнат Солидарните и как ще започнат сражението.
— Трябва да ги привлечем вън от фабриката и да се бием на неутрално място — обади се човекът с лисичето лице, който беше нещо като законодател и съветник на тълпата. — Иначе ще се изтълкува като нападение на жилищата.
— Какво ни интересува! — извика Цибул. — Дали ще е вън или вътре, аз ще се счепкам с жените от фабриката.
— Така е! — обадиха се и други, не по-малко отвратителни от Цибул жени. — Не трябва да оставяме всичко на мъжете!
— И ние искаме своя дял!
— Жените от фабриката говорят, че всички жени от околността са пияници, че са развратници! — извика ниското човече с лисичето лице.
— Ще им платим за това.
— Нали в общежитието стават певици — изкрещя Цибул. — Ще ги научим една песен: помощ, убиват ме…
Тази груба шега бе посрещната с крясъци, свирки и тропот, които могъщият глас на каменоделеца успя да надделее:
— Тишина!
— Тишина! Тихо! Слушайте каменоделеца!
— Ако Солидарните са толкова страхливи, че не се покажат и след второто хвърляне на камъните, вратата е там. Ще я разбием и ще отидем да ги натикаме в дупките им.
— По-добре ще е ако ги привлечем навън и нито един да не остане във фабриката — повтори отново ниският човек с лисичето лице, като че ли имаше нещо наум.
— Битката става там, където е възможно! — каза каменарят. — Важното е да се срещнем… Навсякъде е добре — на покрива ли, на стената ли, нали така, Вълци?
— Да! — извика тълпата, разпалена от тези думи. — Ако те не се появят, ще влезем ние!
— Нечестивците дори нямат църква! — каза високо проповедникът и ги прокле.
— Защо те ще живеят в дворец, а ние в колиби?
— Работниците на Харди приказват, че за вас и колибите са достатъчни! — извика ниският човек с лисичето лице.
— Щом е така, нека изпотрошим всичко!
— Ще изкараме жените да ни попеят — извика Цибул.
— Внимание, Вълци! — извика каменоделецът. — Ще хвърлим още веднъж камъни и ако Солидарните не излязат, ще изкъртим вратата.
Предложението бе прието с разпалени крясъци, които той трябваше да надвика:
— Вълци, слушайте! Вземете камък в ръката си… И всички заедно, готови ли сте? Хвърляйте!
За втори път камъните полетяха към общежитието. Някои от тях счупиха отделни прозорци. Към звъна от счупените стъкла се прибавиха крясъците на тълпата. Виковете станаха нетърпими, когато нападателите съзряха жени, които тичаха уплашено. Някои прегръщаха децата си, други поглеждаха към небето със скръстени ръце и молеха за помощ, а най-смелите надничаха през прозорците и правеха опити да дръпнат капаците.