— А-а! — извика Цибул. — Мравките се размърдаха. — Тя се наведе и взе в ръката си камък. — Трябва да им помогнем ето с какво! — В същия момент тя хвърли камъка така опитно, все едно че беше мъж и уцели една жена, която надничаше през прозореца, опитвайки се да затвори капака.
— Уцелих я! — извика Цибул.
— Да живее Цибул! — извика тълпата.
— Солидарните, излезте, де!
— Те не искат да излязат — извика каменарят — затова ние трябва да ги изведем!
— Да изкъртим вратата!
— Напред!
И тълпата, водена от каменоделеца и близо стоящата до него Цибул, тръгна към вратата. Земята тътнеше под стъпките им, а те бяха престанали да крещят и това бе по-зловещо от виковете. Вълците стигнаха бързо до вратата, която бе направена от здрави дъбови дъски.
В мига, в който каменоделецът вдигна огромния чук, за да го стовари върху вратата, тя се отвори. Най-решителните се втурнаха, за да влязат, но каменарят разпери ръце и отстъпи назад, като така повлече и тълпата, която се струпа около него.
През полуоткрехнатата врата се виждаха не много работници, но затова пък решени на всичко. Те набързо се бяха въоръжили — кой с тояга, кой с железен прът, кой с вила. Агрикол стоеше най-отпред, стискайки в ръце тежкия си ковашки чук. Младият работник бе съвсем бледен. По блясъка в очите и по разгорещеното му лице, се виждаше, че в жилите му тече бащината кръв, но въпреки всичко той успя да се овладее и да каже на каменаря:
— Какво искате?
— Битка! — отвърна другият гръмко.
— Битка! Битка! — повтори множеството.
— Замълчете… мои Вълци…! — изрече каменоделецът като се обърна и простря ръка към тълпата. После погледна Агрикол и му каза: — Вълците пристигнаха, за да се бият.
— Срещу кого?
— Срещу Солидарните.
— Тук се намират работници — отвърна Агрикол — мирни работници. Затова вървете си по пътя…
— Щом е така, тогава Вълците ще изядат мирните работници!
— Никого няма да изядат — отвърна Агрикол. — Вълците могат да изплашат само малките деца.
— Така ли мислиш? — попита каменарят подигравателно. Повдигна каменарския си чук, сложи го под носа на Агрикол и попита: — Това, според теб, играчка ли е?
— Това ли? — отвърна Агрикол и с чука си блъсна чука на каменоделеца.
— Аха! Желязо срещу желязо! Това ми харесва! — каза той.
— Не е важно какво ти харесва — едва успяваше да се сдържи Агрикол. — Вие счупихте прозорците на къщата ни, изплашихте жените, наранихте смъртоносно най-възрастния работник във фабриката… Струва ми се, че това е достатъчно!
— Не, не е! Защото Вълците са гладни! — отговори каменоделецът. — Вие трябва да излезете оттук, страхливци такива! И да дойдете на полето, за да се сражаваме.
— Така е! Излезте, де! — извика тълпата, която крещеше, размахваше тоягите и все повече се трупаше на малкото пространство пред портата.
— Ние не искаме да се бием — каза Агрикол — нито ще излезем навън. Но ако вие имате неблагоразумието да прекрачите това място. — И Агрикол хвърли шапката си на земята — ще отговаряте за онова, което ще се случи.
— Където и да е, ще се бием!
— Вълците искат да изядат Солидарните! — извика каменоделецът. — Внимавай, нападам те! — И вдигна чука си срещу Агрикол.
Тогава Агрикол се дръпна, предпази се от удара и със своя чук удари каменаря в гърдите, който залитна, изправи се на краката си яростно се хвърли върху Агрикол, крещейки:
— Идвайте, Вълци!
VII глава
Завръщането
Битката между Агрикол и каменоделецът стана разпалена и неудържима. Нападателите се впуснаха към вратата яростно. След като, тъпчейки останалите, те не успяха, все пак се добраха до едно място, промъкнаха се през него и поставиха работниците от фабриката между два огъня. Някои се противопоставяха геройски. Други, след като видяха как Цибул, последвана от такива като нея, се изкачва в общежитието, в което се бяха скрили жените и децата, се втурнаха след тях. Въпреки съпротивата, Цибул, заедно с жени и мъже, подобни на нея, се втурнаха към стаите, за да ги опустошат или да строшат обзавеждането.
След малко изкъртиха една врата, макар и трудно. Цибул се втурна в стаята разчорлена и изпотена. Едно красиво момиче — това бе Анжел — коленичи на пода и молейки се извика: