Вече цял час огънят гори и унищожава фабриката. Нощта е студена, ясна. Духа силен северен вятър.
Един човек крачи през нивите бавно, висок хълм му пречи да види пожара. Този човек е господин Харди. Той се връщаше пеша през полето, надявайки се, че докато върви, вълнението му ще премине. Не бяха го излъгали. Неговата любовница, благородната жена при която можеше да намери убежище и утеха, бе напуснала Франция. Нямаше съмнение — Маргарит бе заминала за Америка и за наказание майка й бе пожелала да не напише нито един ред за сбогом на онзи, заради когото бе пожертвувала съпружеските си задължения. Маргарит я послуша.
— Ако нещо се случи и се наложи да избирам между теб и майка ми — беше му говорила много пъти, — няма да се колебая.
И тя наистина не се подвоуми.
Вече нямаше никаква надежда. Дори и да не го отделяше цял океан от Маргарит, той пак бе сигурен, че ще бъде отделен завинаги от нея, защото знаеше как сляпо се подчинява тя на майка си.
Ето как той загуби това сърце и последното убежище в живота си. Двата корена в живота му бяха изтръгнати в един ден.
Какво остава тогава на бедния, както го наричаше майка му! Каква утеха ще получи за последната си изгубена любов? И за приятелството, което умъртви в сърцето си?
Остава единствено онази част от света, направена по твой образ. Онова мирно, спокойно, малко и процъфтяващо селище, което, благодарение на теб и направено от теб, носи радост. Достойните работници, които ти направи щастливи, те…, те остават! Любовта и признателността им са велики и свещени. Те ще бъдат убежище и утеха сред бедите… Спокойствието, на което се радват те, ще облекчи бедната ти душа.
Скоро ще стигнеш върха на хълма и ще можеш да виждаш надалеч. Ще съзреш този рай за работниците, за които ти си бог, които те обожават и благославят.
Господин Харди достигна върха.
В същия момент пожарът, който за миг бе затихнал, избухна отново в общежитието. Появи се ярка светлина. Най-напред тя бе белезникава, след това стана червена…, после медна… Цветовете се сменяха, докато огряваха небосклона.
Господин Харди видя всичко това и застина на мястото си. Изведнъж нов пламък се взриви и проби мъглата от дим. Искрите му се спуснаха към небето, разпръснаха се из пространството и като че ли част от тях достигнаха и до нозете на господин Харди.
Силният северен вятър, който разпалваше езиците на пожара, разлюляни като вълни в морето, донесе до слуха на господин Харди и учестения звън на камбаната на запалената му фабрика.
XV част
Разкриването на Родин
I глава
Посредникът
Няколко дни след пожара във фабриката на господин Харди, в къщата, където Родин изостави наетите две стаи и където живееше Роз-Помпон, ползувайки без всякакво угризение на съвестта покъщнината и жилището на приятеля си Филемон, на улица „Клови“ ставаха следните събития.
Беше около обед. Сама в стаята на студента, който почти винаги отсъствуваше, Роз-Помпон обядваше край камината. Но колко странен бе нейният обяд и колко необичайно изглеждаше стаята.
Помещението бе доста голямо, с два прозореца без завеси, защото те гледаха към двора и наемателят нямаше причини да се бои от любопитни очи. Едната стена служеше за гардероб. Там на кука бе окачен красивият маскараден костюм на Роз-Помпон, а до него — моряшкият кител на Филемон и широките му панталони от сива аба, толкова изпоцапани и смешни, сякаш безстрашният моряк не ги бе събличал, докато извърши цяло околосветско пътешествие с кораба си. Крачолите на три четвърти мъжки панталони се подаваха под една пищна рокля на Роз-Помпон. На най-долната поличка на малка, прашна и занемарена библиотечка се мъдреха три ботуша (защо ли пък три?) и няколко празни бутилки. До тях се търкаляше човешки череп — остеологически, приятелски спомен, оставен на Филемон от негов приятел, студент по медицина. В духа на шегобийството, характерно за тези латински земи, между изключително белите му зъби бе пъхната почерняла калаена лула, а лъщящото му теме чезнеше под овехтяла, дрипава шапка, килната настрана и окичена с панделки и повехнали цветя. Когато се напиеше, Филемон дълго разглеждаше този череп и се отдаваше на дитирамбични монолози върху това философско сравнение на смъртта с бурните радости на живота. Три окачени на стената гипсови маски с раздути носове и подпухнали бради, разкриваха преходната страст на Филемон към точните френологически науки, от които той си бе направил строгото заключение, че когато дългът му стане твърде голям, трябва да се покори на злочестата си същност, която му налага кредиторите като жизнена необходимост. На камината стърчеше в цялото си величие непокътната огромна моряшка чаша. До нея имаше порцеланов чайник без чучур и черна дървена мастилница, чието устие бе покрито с лишей и мъх.