От време на време тишината в това жилище се нарушаваше от гукането на гълъбите, на които Роз-Помпон бе предоставила в пристъп на сърдечно гостоприемство кабинета на Филемон.
И понеже беше много зиморничава, Роз-Помпон седеше до самата камина, наслаждавайки се и на приятната топлина на един палав слънчев лъч, който я заливаше със златиста светлина. Това смешно малко създание бе облечено с доста странни дрехи, които въпреки всичко подчертаваха детинската хубост на нейните седемнадесет години, очарователното й личице и прекрасната й руса коса, която тя от ранни зори започваше старателно да реши и подрежда. Вместо рокля бе облякла дългата червена ленена риза от официалния моряшки костюм на Филемон. Под разтворената, подгъната яка се виждаше бельото, шията, гънката на заоблените й гърди и трапчинките на раменете й, чиято кожа бе толкова гладка и блестяща, сякаш ризата се отразяваше по нея в пурпурна сянка. Широките ръкави бяха запретнати и разголваха закръглените й ръце. Краката й също бяха открити, скръстени, обути в бели, изопнати чорапи и пристегнати в глезените с полуботушки. Черна копринена панделка пристягаше в кръста тънката й снага, достойна за възторга на някой съвременен Фидиас, и правеше вида й още по-сладострастен. Казахме, че в камината гореше странен огън. Отсъдете сами: безочливата разсипница нямаше дърва и икономично се отопляваше с дървения материал от ботушите на Филемон, който впрочем, гореше много добре.
Казахме също, че и обядът на Роз-Помпон беше необичаен. Да видим защо. Пред нея на малка масичка имаше леген, в който тя току-що бе наплискала хладното си лице с не по-малко студена вода. След това го изми и направи в него салата, полята с толкова много оцет, че човек се задавяше само от дъха му. Тя вземаше с два пръста зелените листенца и ги хрускаше с белите си, здрави зъби, които дори не изтръпваха от киселината. В една чаша си бе приготвила сироп от ягоди, разреден с вода, който разбъркваше с малка дървена лъжичка за горчица. Следващото й ястие се състоеше от десетина маслини, поставени в тъмна на цвят малка чинийка от двадесет и пет су. За десерт я чакаха няколко ореха, които се канеше да препече в една лопатка, нагрята върху огъня от ботушите на Филемон. Тази невероятна и несъвместима по вкусове храна едва ли беше достойна за нежно същество с името Роз, но представляваше едно от онези невероятни чудеса на издръжливост за човешкия организъм, които можеха да бъдат обяснени само със силата на младостта и здравето.
Роз-Помпон изяде салатата и тъкмо се канеше да лапне една маслина, когато на заключената врата тихичко се почука.
— Кой е? — попита момичето.
— Свой… Един белобрад дядо — отговори весел, гърлен глас. — Да не би да си се заключила?
— А, ти ли си, Нини-Мулен?
— Да, дъще. Отвори ми веднага, че бързам.
— Не мога да ти отворя. Не съм облечена подходящо.
— Както и да си облечена, пак ще си хубава.
— Върви да произнасяш набожните си слова и да проповядваш нравственост във вестника си, дърт апостоле! — каза Роз-Помпон и свали червената риза на Филемон.
— Я стига! Дълго ли ще разговаряме така за радост на съседите ти? — попита Нини-Мулен. — Имай предвид, че трябва да ти кажа много важни неща, които ще те шашнат.
— Почакай малко да се облека, стар нахалнико!
— Не си мисли, че можеш да стреснеш лесно свенливостта ми. Аз не съм вятърничав човек и ще те приема такава, каквато си.
— Чудна работа, как може духовенството да симпатизира на такова чудовище! — каза Роз-Помпон и отвори вратата, закопчавайки роклята си с бродиран кръст.
— Значи най-после се върна в гнездото си, прелетна птичко? — рече Нини-Мулен и изгледа комично момичето. — Къде беше, скъпа? Три дни не си спала тук, гълъбице?
— Снощи се върнах. Идва ли тук, докато ме нямаше?