— Великолепна дреха! Никога не съм виждала такава! Какви шарки, какви дантели! — каза Роз-Помпон и започна да разглежда с интерес, но без капчица алчност мантията, а после добави: — Това не е джоб, а същински магазин. Откъде имаш толкова красиви неща? — След това така се разсмя, че лицето й почервеня, и извика: — Вече се сещам… Сетих се! Тези неща са за сватбата ти с госпожа Света-Гълъбица. Честито! Добре се справяш с покупките.
— Че откъде ще взема пари да купя тези чудесии? — възпротиви се Нини-Мулен. — Пак ти казвам, всичко това е твое, ако поискаш и ако ме послушаш.
— Как?! — недоумяваше Роз-Помпон. — Не се ли шегуваш?
— Изобщо не се шегувам.
— И предложенията ти да живея като богата жена, също ли не са шега?
— По скъпоценностите можеш да съдиш, че не са.
— И ти, нещастнико, ми предлагаш тези неща от името на друг, така ли?
— Почакай малко — отвърна духовният писател със смешна срамежливост. — Познаваш ме добре и навярно знаеш, че не съм способен да те накарам да извършиш нещо позорно или неприятно. Първо, уважавам себе си и второ, не бих навредил на Филемон, който ми заръча да пазя твоята добродетел.
— Честна дума, Нини-Мулен, нищо не разбирам — продължаваше да се учудва Роз-Помпон.
— А то е толкова просто, че…
— А, сетих се… — прекъсна го Роз-Помпон, — сигурно някакъв господин иска да се ожени за мен. Не можа ли да ми кажеш веднага?
— Да се ожени за теб ли? Как ли пък не! — повдигна рамене Нини-Мулен?
— Значи и това не е! — отново недоумяваше момичето.
— Не е.
— А предложенията ти честни ли са, дърт апостоле?
— Изключително честни.
Дюмулен казваше истината.
— Няма ли да изневеря на Филемон, ако ги приема?
— Няма.
— Или да се закълна във вярност на някой друг?
— Не.
След всичко това Роз-Помпон съвсем се обърка и продължи:
— Престани да се шегуваш. Не съм толкова глупава, за да мисля, че ще ми дадат възможност да живея като княгиня само заради красивите ми очи…, тъй да се каже — с лицемерна скромност добави хитрата девойка.
— Точно така ще стане.
— Но какво трябва да дам срещу всичко това? — попита тя още по-раздразнена от любопитство.
— Нищо.
— Нищо ли?
— Нищо и половина — отвърна Нини-Мулен и загриза нокътя си.
— Но все пак какво ще трябва да правя?
— Ще трябва да изглеждаш колкото се може по-хубава, да живееш весело, да се забавляваш, да се разхождаш в карета. Както виждаш, тази работа не е чак толкова уморителна, а от друга страна ще помогнеш на едно добро дело.
— Като живея по този начин?
— Да, затова решавай. Не ме разпитвай за повече подробности, защото не мога да ти кажа нищо. Там няма да те държат насила. Опитай живота, който ти предлагам. Ако ти хареса, продължи, ако не ти хареса, върни се в къщата на Филемон.
— Прав си, наистина…
— Опитай, какво губиш?
— Нищо. Но не мога да повярвам, че всичко, което ми казваш, е истина. Освен това — добави тя с двоумение, — не зная дали е необходимо…
Нини-Мулен отиде до прозореца, отвори го и каза на Роз-Помпон, която се втурна към него.
— Виж какво има до портата на къщата.
— Господи, каква красива карета! Сигурно вътре е много удобно.
— Тази карета е твоя. Чака те.
— Какво говориш, мен ли чака? Толкова ли бързо трябва да реша?
— Или сега, или никога.
— Още днес?
— Веднага.
— И къде ще ме водиш?
— И аз не зная.
— Щом не знаеш, как ще ме заведеш?
— Кочияшът знае.
Дюмулен и този път казваше истината.
— Знаеш ли, Нини-Мулен, всичко това е много смешно.
— Права си. Ако не беше смешно, нямаше да е приятно.
— И ти си прав.
— Значи си съгласна. На добър час. Много се радвам и за себе си, и за теб.
— За себе си ли се радваш?
— Да, защото, ако се съгласиш, ще ми направиш голяма услуга.
— На теб? Как така?
— Няма значение, важното е, че ще ми услужиш.
— Виж ти…
— Хайде, ще тръгваме ли?
— Защо не! В края на краищата няма да ме изядат — отсече Роз-Помпон.