По време на една битка принцът бил придружаван от едно малко, около дванадесетгодишно индийче, което нежно обичал и което му служело като паж, яздело след него на кон и носело второто му оръжие. Майката също обожавала детето си. На тръгване тя го поверила на принц Джалма и му казала с характерния за времето си стоицизъм:
«Нека ти бъде брат.» — «Ще ми бъде брат» — отвърнал принцът. По време на едно кърваво отстъпление детето било тежко ранено, а конят му убит. Въпреки бързината, с която трябвало да се изтеглят и с опасност за живота си, принцът го грабнал, сложил го пред себе си на коня и побягнал. Спуснали се да ги преследват. Един куршум ранил коня им, но той успял да стигне до някакъв гъсталак, където след няколко напразни усилия паднал изнемощял. Детето не можело да върви, принцът го взел на ръце и се скрил в най-гъстата дъбрава на гората. Англичаните пристигнали, претършували всичко, но двете жертви успели да се укрият. След цяло денонощие, прекарано във вървене, умора и нечувани опасности принцът, на ръце с детето, чиито крак бил счупен, успял да стигне до лагера на баща си. «Обещах на майка му, че ще му бъда брат, затова постъпих като брат» — казал той.“ Изумително — извика графът.
— Продължавайте, продължавайте — подкани го Адриана и избърса насълзените си очи, без да сваля поглед от статуетката.
Графът продължи:
— „Друг път принц Джалма, последван от двама черни роби отишъл преди изгрев в една дива местност, за да вземе две малки тигърчета от бърлогата им. Тигърът и женската му още били навън за плячка. Единият от робите се вмъкнал през една тясна дупка в пещерата, а другият с помощта на Джалма отсякъл с брадва едно дебело стебло, за да направи примка, с която да залови тигъра и тигрицата. При входа пещерата била стръмна. Джалма се качил там и приготвил примката, заедно с роба. Веднага се чул ужасен рев. С няколко скока, завърналата се от лов женска се озовала до входа на пещерата. Робът, който залагал примката бил обезглавен от тигрицата с едно тракване на челюстта. Клонът паднал пред тесния вход на пещерата и й препречил пътя, но в същото време лишил от изход черния, който тичал с двете малки тигърчета.
На около двадесет крачки от това място, легнал по корем върху една плоска скала, принцът наблюдавал ужасното зрелище. Обезумяла от писъците на малките си, тигрицата откъснала ръцете на роба, който се мъчел да задържи дървото от вътрешната страна на пещерата и надавал отчаяни викове. «Ужас!» — потръпна графът.“
— Продължавайте, продължавайте. Ще видите на какво е способна добродетелната храброст — извика Адриана.
Графът продължи:
— „Изведнъж князът сложил ятагана между зъбите си, вързал се през кръста за една канара, взел брадвата в едната си ръка, а с другата се спуснал на няколко крачки от дивия звяр, скочил върху него, бърз като светкавица, и му нанесъл две смъртоносни рани, точно в момента, когато робът изгубил силите си и щял да бъде разкъсан на парчета.“
— И вие се учудвате на приликата му с този полубог, на когото дори легендите не приписват такава великодушна преданост — прехласнато каза девойката.
— Вече не се учудвам, а се възхищавам — трогнато отговори графът — и сърцето ми се вълнува от възторг като на двадесетгодишен младеж.
— И благородното сърце на този пътешественик се разтуптяло като вашето, слушайки историята. Сега ще видите.
Графът продължи.
— „Безстрашието на княза е много изненадващо, защото според принципите на индийските касти, животът на робите няма никаква стойност. Царският син, изложил на опасност живота си за спасяването на едно нещастно и толкова нисше същество, явно се е поддал на мъжественото чувство на истинското християнско милосърдие, което никак не е характерно за тези земи.
Полковник Драк много справедливо отбеляза, че тези два случая са достатъчни, за да се опише един човек. И аз, непознатият пътник с дълбоко уважение и трогателна почуда записах името на принц Джалма в този пътешественически дневник и в същото време ме обзе тъга, като се питах какво ли ще бъде бъдещето на този принц, потънал из дълбините на тази дива страна, която винаги е опустошавана от войни. Колкото и да е скромна почитта, която отдавам на достойния за геройските времена характер на този младеж, то поне зная, че неговото име ще се повтаря с благодарен възторг от всички сърца, които съчувствуват на благородното и великото.“