— Права сте, дъще, ще отнеса писмото.
— Пиша му доста неща, които биха облекчили скръбта му, но не толкова, че да се лиши от щастието на внезапната радост, която съм му подготвила за утре.
— Това е много умно. Веднага отивам при принца, но няма да се видя с него, защото едва ли ще се стърпя да не му кажа всичко… А, добре, че се сетих. А разходката, за която говорихме и представлението, което мислехме да посетим тази вечер?
— Разбира се, че сега повече от всякога имам нужда от развлечение, за да изчакам утрешния ден. Освен това чувствувам, че чистият въздух ще ми се отрази добре — разговорът с Родин ме пораздразни.
— Стар негодник… Но друг път ще говорим за това. Сега отивам при принца, а после ще дойда да ви взема заедно с госпожа Моринвал, за да отидем на „Шан-з-Елизе“ — и граф дьо Монброн излезе толкова развеселен, колкото отчаян и тъжен беше на влизане.
VI глава
„Шан-з-Елизе“
От разговора между Родин и госпожица Кардовил изминаха около два часа.
Многобройната тълпа, привлечена на разходка по „Шан-з-Елизе“ от ясния, хубав пролетен ден (беше към края на месец март) спираше й се възхищаваше на една много богата карета с великолепни коне.
Каретата беше синя. В нея бяха впрегнати четири красиви породисти коня с черни гриви, с лъскав хамут, целия в сребро и пурпур. На капрата й седяха двама млади кочияша, еднакви на ръст, с наметала от черно кадифе, с яркосини кашмирени жилетки с бели яки, с кожени панталони и запретнати ботуши. Отзад стояха двама едри, напудрени слуги, също с яркосини ливреи с бели яки и бели маншети. Нямаше по-красива и по-добре поддържана карета. Конете вървяха в раван, пристъпяха едновременно, хапеха юздите си, потънали в пяна, и от време на време разтърсваха кокардите си от синя и бяла коприна със спуснати панделки, окичени с разцъфнали рози. От едната страна на каретата яздеше облечен с изящна простота конник и с гордо удоволствие оглеждаше цялото й великолепие, създадено от неговите ръце. Този конник беше господин дьо Бонвил, телохранителят на Адриана, както казваше господин дьо Монброн, а каретата беше на госпожица Кардовил.
В програмата на деня стана една малка промяна. Господин дьо Монброн не успя да предаде писмото на Джалма от Адриана, защото според думите на Фарингея принцът излязъл извън града още от сутринта заедно с маршал Симон, но щял да се върне привечер и тогава ще получи писмото.
Адриана беше напълно спокойна за Джалма, защото знаеше, че той ще прочете няколкото реда, които без да му разкриват щастието, което го очаква, ще му дадат възможност да го предчувствува. По съвета на господин дьо Монброн тя отиде на разходка със собствената си карета, за да покаже пред обществото, че въпреки злостните слухове, които разпространяваше госпожа Сен-Дизие, тя е категорична в решението си да живее сама и да държи самостоятелна къща.
Адриана носеше малка бяла шапчица с къс воал, поръбен с копринена шевица, която обрамчваше свежото й лице и златната й коса. Роклята й с червена кадифена гарнитура почти не се виждаше под големия зелен кашмирен шал. Младата маркиза дьо Моринвал, също много красива и много изящно облечена, седеше от дясната й страна, а господин дьо Монброн беше се настанил в предната част на каретата.
Онези, които познават парижкото общество или по-точно онази негова недостъпна и рядко срещана част, която през всеки хубав и слънчев ден отива за час-два в Елисейските полета, за да види нещо и за да видят нея, могат да разберат, че присъствието на госпожица Кардовил по време на тази разходка беше извънредно събитие. Отбраното общество не можеше да повярва на очите си, гледайки тази млада, осемнадесетгодишна милионерка от цвета на аристокрацията да се показва пред него в собствената си карета, тъй като живеейки напълно, свободна и независима, тя бе влязла в разрез с всички традиции и всички правила за благоприличие.
Тази свобода изглеждаше чудовищна и обществото се потресе като видя, че поведението на младата девойка, преливаща от красота и достолепие, напълно опровергава клеветите, които разпространяваха госпожа Сен-Дизие и нейните приятели за мнимата лудост на Адриана.
Много хубави младежи, възползувайки се от познанството си с маркиза дьо Моринвал и с граф дьо Монброн, дойдоха да я поздравят и известно време вървяха успоредно с конете, за да видят, да разгледат, а може би и да чуят госпожица Кардовил. Адриана разговаря с всички с присъщите си прелест и духовитост, а те останаха очаровани и изумени. Онова, което в началото се смяташе за безумна себичност, сега се превръщаше в чаровна оригиналност и от госпожица Кардовил зависеше още същия ден да я провъзгласят за царица на изяществото и модата.