Читателят вече се е досетил, че това беше Роз-Помпен с дълги, натруфени с гривни ръкавици, които едва прикриваха наполовина разголените й красиви ръце. В едната държеше голям букет рози. Вместо да влезе в ложата спокойно като Джалма, Роз-Помпон връхлетя шумно, разблъска столовете и след като седна, дълго се въртя на мястото си, докато оправи хубавата си рокля. След това, без изобщо да се притеснява от бляскавото множество, тя чаровно поднесе букета си на Джалма да го помирише и най-сетне се успокои. После влезе Фарингея, затвори вратата на ложата и се настани зад принца.
Адриана все още седеше загледана в индийския пейзаж и потънала в собствените си размисли, така че не обърна никакво внимание на новодошлите. И тъй като беше с лице към сцената, Джалма я виждаше в профил, затова и той не можа да познае госпожица Кардовил.
IX глава
Смърт
Песента, в която се разказваше за двубоя между Морок и черната пантера, беше толкова незначителна, че зрителите изобщо не й обръщаха внимание и пазеха цялото си любопитство за момента, когато звероукротителят щеше да се появи на сцената. Безразличието им към музиката обяснява интереса, който предизвика появата на Фарингея и Джалма. И сега, както преди известно време при вида на индиец на обществено място, тълпата се раздвижи и разшумя.
Веселото, хубавичко личице на Роз-Помпон, която беше прелестна както винаги, въпреки тържественото си, неподходящо и твърде смешно за случая облекло, и нейните фамилиарни, непринудени обноски с хубавия индиец, който я придружаваше, още повече възбудиха любопитството на множеството. Тя тъкмо протягаше букета си към Джалма. Но в този момент принцът забеляза декора, напомнящ за отечеството му, и вместо да обърне внимание на приятелската закачка, потъна в размисли с втренчен поглед. Тогава Роз-Помпон започна да повтаря такта на шумния марш, който свиреше оркестърът, удряйки с цветята по парапета на ложата и разкърши хубавите си раменца, сякаш искаше в същия миг да затанцува.
Тъй като госпожа дьо Моринвал седеше точно срещу ложата на Фарингея, Джалма и Роз-Помпон, тя скоро забеляза новодошлите и особено впечатление й направи лековатото поведение на момичето. Затова младата маркиза се наведе към замечтаната госпожица Кардовил и през смях й каза:
— Скъпа, не гледай към сцената. Срещу нас има по-забавни неща.
— Срещу нас ли? — попита машинално Адриана и отправи поглед към мястото, което й сочеха.
И какво видя?! Видя Джалма, седнал до едно момиче, което свойски му поднасяше букета си. Смаяна, поразена, сякаш през нея премина ток, Адриана пребледня като мъртвец. Тя инстинктивно закри очите си с ръце, като че ли се предпазваше от удар. Но след като физическата болка се поуталожи, изведнъж я връхлетя ужасната мисъл за нейната любов и нараненото й честолюбие.
— Джалма е тук с тази жена, въпреки че е получил писмото ми, в което му съобщавам какво щастие го очаква — шепнеше си тя. Мислейки за страшната обида, сразена от реалността, Адриана се покри с руменина от срам и негодувание и си рече: — Не ме излъга Родин!
Невъзможно е да се предаде светкавичната бързина на вълненията, които измъчват и убиват човека само за един миг. Така се случи и с Адриана, която от полета на огромното щастие падна в дъното на пропаст от болки само за секунда, защото едва ли измина и толкова, докато отговори на госпожа дьо Моринвал:
— Нищо любопитно не виждам, скъпа Жюли?
Този уклончив отговор даде възможност на Адриана да възвърне първоначалното си хладнокръвие. За щастие дългите й къдрици закриваха страните й и госпожа дьо Моринвал не можа да забележи промяната, затова весело й каза:
— Как, скъпа, не виждаш ли индийците, които преди малко влязоха в ложата срещу нас?
— А, да, виждам ги — отвърна Адриана със спокоен глас.
— Според вас не са ли много любопитни? — попита маркизата.
— Моля ви — засмя се господин дьо Моринвал, — бъдете снизходителни към клетите чужденци. Те не познават нашите обичаи, защото ако ги познаваха, едва ли щяха да се явят пред очите на цял Париж с такава приятелка.
— Наистина! — усмихна се горчиво Адриана. — Простодушието им е трогателно. Трябва да ги съжаляваме.
— Колко жалко, че това момиче с деколтирана рокля и разголени ръце е толкова хубаво! — рече маркизата. — Сигурно е най-много на шестнадесет-седемнадесет години. Какво нещастие!