Няма нужда да споменаваме, че писмото от Адриана не беше предадено на Джалма и че той изобщо не бе напускал града, за да прекара целия ден на разходка с маршал Симон. За трите дни, през които господин дьо Монброн не се бе виждал с Джалма, Фарингея успя да убеди принца, че ако се направи на влюбен в друга жена, ще успее да привлече вниманието на госпожица Кардовил. А идването му в театъра се реши, когато Родин научи от Флорин, че господарката й тази вечер ще бъде в „Порт-Сен-Мартен“.
Преди Джалма да разпознае Адриана, тя се бе наканила да си тръгне, защото чувствуваше, че все повече губи силите си. Човекът, когото обичаше толкова горещо и от когото се възхищаваше като от герой и бог, човекът, когото мислеше за тъй отчаян, че от съжаление му написа искрено писмо, за да успокои страданията му с приятна надежда, онзи човек, към когото хранеше любов и доверие, й отговаряше, като се явяваше пред цялото общество с една недостойна за него жена. Какви неизлечими рани за честолюбието на Адриана! Тя не се интересуваше дали Джалма е искал да я направи свидетел на тази недостойна обида. Но след като видя, че той я позна и задълбочи обидата си дотам, че гледайки я в очите, я презря и поднесе към устните си букета на момичето, което беше довел със себе си, Адриана почувствува прилив на благородно негодувание и намери сили да остане. Вместо да затвори очи пред действителността, тя изпитваше някакво садистично удоволствие да присъства на последните издихания на своята чиста любов. С открито чело, с горд и смел поглед, с поруменели страни и присвити устни, тя изгледа принца с презрителна твърдост. По лицето й се разля саркастична усмивка и тя каза на маркизата, която както повечето зрители, бе съсредоточила вниманието си към авансцената.
— Това възмутително поведение на дивашките нрави е в пълен унисон с останалата програма.
— Наистина — отговори маркизата, — вуйчо ми няма да види може би най-любопитното нещо.
— Господин дьо Монброн ли? — натъжи се Адриана. — Да, ще съжалява, че не е видял всичко… Тревожа се, че не идва. Нали той стана причина да попадна на това симпатично забавление.
Може би госпожа дьо Моринвал щеше да забележи хапливата ирония, която Адриана не успя съвсем да прикрие, ако не беше един гърлен продължителен рев, привлякъл нейното внимание и вниманието на всички зрители, които до този момент оставаха безразлични към сцените, предизвестяващи скорошното появяване на Морок. Погледите инстинктивно се обърнаха към пещерата в лявата страна на сцената, под ложата на госпожица Кардовил. Цялата зала бе обхваната от ужас и огромно любопитство…
Втори, още по-силен и по-яростен рев се разнесе, този път от самата пещера, чиито вход наполовина бе закрит от изкуствени храсти, които лесно можеха да се отстранят. В този момент англичанинът стана прав в малката си ложа, надвеси се напред и радостно потри ръце. След това застина в тази поза и големите му, зелени, неподвижни очи се вторачиха в пещерата.
При този рев Джалма се разтрепера от любов и омраза, защото отново си спомни за родината и за онези опасни и смъртоносни походи на лов и на война. Дори ако в този миг бе чул тръбите и барабаните на баща му да призовават за нападение, едва ли в него щеше да се разгори толкова силен огън. След малко глух рев, като далечен тътен заглуши пронизителните звуци, които издаваше пантерата. Лъвът и тигърът — Юда и Каин й отговаряха от дъното на сцената, където се намираха клетките им. При този ужасен концерт, който толкова пъти бе достигал до ушите на Джалма сред индийските пустини, кръвта му кипна, очите му засвяткаха, той настръхна, ръцете му стиснаха парапета на ложата и цялото му тяло потръпна. Сега за него не съществуваха нито публиката, нито театърът, нито дори Адриана. Той се намираше сред горите на своята родина и чуваше рев на тигър…
Красотата му придоби толкова решителен и смел вид, че Роз-Помпон го изгледа с ужас и страхопочитание. Може би за пръв път в живота й нейните хубави сини очи, които обикновено бяха толкова весели и лукави, сега станаха сериозни и неспокойни. Тя не можеше да си обясни онова, което чувствуваше. Сърцето й се свиваше и силно туптеше, сякаш предусещаше някакво нещастие. Обхваната от необясним страх, тя хвана ръката на Джалма и му каза: