Едва стрелата беше изчезнала и пантерата изрева разярено сякаш беше ранена. Всъщност Голиат я беше раздразнил зад кулисите нещо, което публиката нито знаеше, нито виждаше. Морок изпълни толкова добре пантомимата си и изрази тъй естествено радостта си от улучването на дивия звяр, че оглушителни викове „браво!“ екнаха в цялата зала. След това той захвърли лъка, извади ножа от пояса си, сложи го между зъбите си и започна да лази, сякаш издебваше раненото животно в леговището му. За да бъде всичко съвсем правдоподобно, пантерата, раздразнена от Голиат, който я удряше с един железен прът, изрева още веднъж от пещерата.
Зловещият вид на гората, осветена само от няколко червеникави отражения, създаваше ужасно впечатление. Воят на пантерата беше страховит. В движенията, държанието и по лицето на Морок се четеше явен страх. Зрителите в залата стояха съсредоточени и настръхнали и пазеха гробна тишина. Всички бяха притаили дъх, сякаш очакваха някакво необикновено произшествие.
А причината, поради която пантомимата на Морок изглеждаше толкова истинска, беше тази, че приближавайки се стъпка по стъпка към пещерата, той се доближаваше и до ложата на англичанина. Неволно обзет от страх, звероукротителят не можеше да откъсне поглед от големите зелени очи на този човек. Сякаш всяко движение, което извършваше пълзейки, отговаряше на магнетизма, излъчван от тази зловеща личност. Доближавайки се все повече към него, Морок не на шега пребледняваше. Като видя всеотдайната игра на звероукротителя и истинския страх, изписан на лицето му, залата прекъсна дълбокото си, нетърпеливо мълчание и избухна в бурни аплодисменти, които бяха заглушени от воя на пантерата и отдалечения рев на лъва и тигъра.
Англичанинът се показа почти в цял ръст от ложата си, разчекна уста в сатанинска усмивка и втренчи неподвижните си очи, запъхтян и разтреперан. От оголеното му, зачервено чело се стичаше пот и сякаш издаваше нечовешката му притегателна сила, с която привлече Морок, достигнал вече до пещерата.
Минутата беше решителна. Морок стоеше присвит с нож в ръка и следваше всички движения на ревящата, раздразнена пантера, която отваряше огромната си паст, като че ли отбраняваше леговището си. Звероукротителят изчакваше удобния момент, за да се хвърли върху нея.
Опасността така омагьоса всички, че дори Адриана усети общото чувство на любопитство, премесено със страх. Девойката се бе попривела напред, с ужас бе приковала поглед към сцената и машинално стискаше в ръка индийското си букетче.
Внезапно Морок изкрещя и се хвърли върху пантерата, която отговори на вика със силен рев и се метна върху господаря си с такава ярост, че Адриана реши, че този човек ще бъде разкъсан, закри лицето си с ръце и се отдръпна назад.
Букетчето й падна на сцената и се търколи към пещерата, където се бореха Морок и пантерата.
Тогава, бръз като светкавица и пъргав като тигър, тласкан от любовта си и от буйния огън, който разпали в него ревът на пантерата, Джалма с един скок се намери на сцената, извади ножа си и се спусна в пещерата, за да вземе букетчето на Адриана.
В същия момент Морок беше ранен и издаде страшен вик за помощ. Пантерата се разяри още повече при появата на Джалма, помъчи се с отчаяно усилие да разкъса веригите си, но тъй като не успя, тя се изправи на задни крака, за да сграбчи Джалма, който вече се намираше в острите й нокти. Тогава индиецът наведе глава, коленичи и с невероятна бързина промуши два пъти корема на животното. Това беше единственият начин да се спаси от неизбежната смърт. Пантерата изрева и падна с цялата си тежест върху принца. През секундите, докато издъхваше, се виждаха само потръпващи черни крайници и окървавени бели дрехи. След това Джалма стана пребледнял, изпоцапан в кръв и ранен.
Той се изправи със светнали от неописуема гордост очи, стъпи върху трупа на пантерата и с букетчето на Адриана в ръката, й хвърли преливащ от страстна любов поглед.
Тогава и Адриана почувствува, че губи силите си, защото невероятна беше смелостта, която й позволи да присъствува на превратностите на тази борба…
XVI част
Холерата
I глава
Скитникът
Беше нощ.
Луната грееше. Звездите трепкаха сред спокойното тъжно небе. Духаше остър северен вятър. Пристъпите му бяха силни, сухи и студени. Той сменяше посоките си, виеше и се завърташе в бързи вихрушки. Пискливите му шеметни набези разклащаха височините на Монмартър.