На най-високия връх на този хълм се бе изправил един мъж. Голямата му сянка падаше върху каменистата земя, осветена от луната. Този пътник гледаше към Париж, който се простираше пред краката му. Париж, чиито кули, сводове и камбанарии се отразяваха в чистия небосклон, а от центъра на този каменен океан се издигаше светла пара, която чезнеше в звездното небе… Проблясваха хилядите светлинки на вечерта — време за удоволствия във веселата, светла и шумна столица.
— Не — казваше си пътникът. — Това няма да стане. Бог не ще поиска това да стане. Онези два пъти стигат. Преди пет века отмъстителната Божия десница ме тласна от вътрешността на Азия до тук. Едва успях да стъпя на тази земя и оставих след себе си повече скръб, отчаяние, опустошения и мъртъвци, отколкото войските на хиляди завоеватели. Тогава влязох в града и от него остана само една двадесета част.
Преди два века същата безмилостна ръка, която ме води по целия свят, ме отпрати дотук. И тогава страшният бич, с който Бог сподиря стъпките ми, опустоши града и удари най-напред братята ми, които и без това бяха изнемощели от труд и беднотия.
Моите братя, братята на йерусалимския занаятчия, когото Бог прокле и в негово лице прокълна целия род на работниците — винаги страдащ, беден и робски, който като мен върви, върви без да спре, без почивка, без възнаграждение, без надежда и ще върви докато мъже и жени, деца и старци не умрат под желязното, убийствено иго, което други наследяват по реда си и пренасят от поколение на поколение върху покорните си, смазани плещи. И ето че за трети път през тези пет века идвам на един от хълмовете, обградили този град. Може би и сега нося със себе си страх, отчаяние и смърт. И този град, упоен от глъчката на нощните си пиршества, не знае — да, не знае, че аз съм пред вратите му.
Ала не, не, моето пристигане няма да бъде ново бедствие. По неведомите си пътища Бог ме доведе дотук през цяла Франция, като ми внушаваше да отбягвам и най-малкото селце и погребалният звън не ознаменува преминаването ми. Освен това и призракът ме напусна, онзи блед, зелен призрак с хлътнали, кървясали очи. Докато газех френската земя, влажната му студена ръка пусна моята и той се изгуби…
Но чувствувам, че смъртта все още витае около мен. Острите дихания на този зловещ вятър не престават и ме обграждат с вихрушката на своята отрова, сякаш сеят болест.
Няма съмнение, че Божият гняв се укротява. Моето идване тук може би е само една заплаха, с която Бог иска да срещне онези, които трябва да сплаши. Така е, защото обратното означава, че той иска да нанесе още по-ужасен удар, разпръсквайки страх и смърт най-напред в сърцето на страната, в центъра на този многолюден град. О, не, не, Бог ще се смили! Не, той няма да ме осъди на това ново наказание.
Уви, в този град моите братя са по-многобройни и по-окаяни от където и да било… И аз трябва да им донеса смърт!
Не, Бог ще се смили, защото най-сетне седемте потомци на сестра ми се събраха тук. И аз трябва да им донеса смърт…
Смърт, вместо помощта, от която се нуждаят…
Защото тази жена, която се скита като мен от единия край на света до другия, след като разкъса още веднъж примките на техните врагове, продължи вечния си ход. Напразно тя предчувствуваше, че големи нещастия отново заплашват онези, които аз обичам, заради кръвната ми връзка с тях. Невидимата ръка, която ме води, гони пред мен жената скитница. Както винаги тласкана от силна вихрушка, в мига, когато трябваше да се отдели от роднините ми, тя напразно молеше:
— Господи, остави ме поне да довърша делото си!
— Върви!
— Остави ме само няколко дни, само няколко дни…
— Върви!
— Онези, които закрилям, се намират на ръба на пропастта!
— Върви! Върви!
И скитницата звезда отново пое по вечния си път, а гласът й прекоси от край до край пространството и ме повика на помощ на роднините ми.
Когато гласът й достигна до мен, аз почувствувах, че потомците на сестра ми са изложени на още по-големи опасности и че те ще се увеличават все повече.
О, Господи, кажи ми, кажи ще се спасят ли потомците на моята сестра от злата съдба, която от толкова векове тегне над рода ми? Ще ми простиш ли в тяхно лице? Или пак ще ме накажеш чрез тях?
Моля те, внуши им да послушат последната воля на своя предтеча! Помогни на милостивите им сърца да се обединят в една обща сила, в един благороден ум, в едно огромно богатство! Тогава те ще се стараят за бъдещото щастие на човечеството. Тогава може би те ще откупят моята вечна мъка!