Тези двама души изобщо не си приличаха. Новодошлият, който явно младееше за възрастта си, беше най-много на тридесет и шест-тридесет и осем години. Имаше стройно тяло и висок ръст. Човек трудно би издържал на блясъка на големите, стоманеносиви очи. Носът му беше едър, месест, с изпъкнал връх. Синкавата, наскоро подстригана брада съвсем не отиваше на алените му устни и на хубавите му бели зъби. Той свали шапката си и взе от масата друга по-малка черна кадифена шапчица. Имаше кестенява, още непосребрена от годините коса. Беше облечен с дълъг редингот, закопчан по войнишки догоре. Проницателният поглед и голямото чело говореха за остър ум, а широките гърди и едрите плещи разкриваха физически здравата му натура. Облеклото, ръкавиците, лъщящите обувки, леката миризма, която се носеше от косите и лицето му, изящността и благоприличието на всеки негов жест показваха, че е добре възпитан светски човек и навяваха на мисълта, че би могъл да се стреми към много неща — от най-лекомислените до най-сериозните.
Хармонията между просветения ум, здравото тяло и крайно изтънчените обноски създаваше единно цяло, чиято най-очарователна черта беше непостоянната, меняща се усмивка върху живото лице. Тя съответствуваше на случая, беше ту благосклонна, ту злобна, ту сърдечна, ту весела, ту разумна, ту пленителна и подсилваше яркото му обаяние, което покоряваше от пръв поглед. Но въпреки всичко, той създаваше противоречиво впечатление, заредено с неопределено безпокойство, сякаш изящното поведение, красноречивите думи, деликатните ласкателства и приятната усмивка криеха някаква съблазнителна клопка. Обиквайки го, човек не знаеше за зло или за добро се е привързал към него.
Г-н Родин, който беше секретар на новодошлия, продължаваше да пише.
— Има ли писма от Дункерк? — попита го господарят му.
— Пощальонът още не е идвал.
— Не се тревожа особено за здравето на майка си, защото тя се оправя. Но ще бъда съвсем спокоен, когато пристигне писмо от… моята най-добра приятелка, княгиня Сен-Дизие. Надявам се, че тази сутрин най-сетне ще получа добри новини…
— Желателно е — отвърна кратко смиреният, покорен и безстрастен секретар.
— Разбира се, че е желателно. Защото най-хубавият ден в живота ми беше тогава, когато княгиня Сен-Дизие ми писа, че внезапната, опасна болест на майка ми, е преодоляна, благодарение грижите на княгинята… Иначе веднага трябваше да замина при нея, въпреки необходимостта да бъда тук — той се приближи до писалището на секретаря и добави: — Писмата от чужбина прегледани ли са?
— Ето съдържанието им накратко…
— Всички писма ли пристигнаха затворени на адреса си, както заповядах?
— Всички…
— Прочетете ми резюметата. Ако реша да отговоря на някое писмо сам, ще ви кажа.
И господарят на Родин започна да се разхожда из стаята със скръстени на гърба ръце, като от време на време правеше забележки, които секретарят записваше старателно.
Г-н Родин взе един доста голям свитък и започна:
— Дон Рамон Оливарес от Кадикс пише, че получил писмо №19, с което ще се съобрази и ще се откаже от намеса в отвличането.
— Добре.
— Граф Романо от Рига се намира в неприятно положение…
— Нека Дюплесис му изпрати петдесет наполеона като помощ. На времето служих в полка на графа и той се отзоваваше много добре за мен.
— Във Филаделфия са получили последните томове на френската история, пречистена и годна за верните, но ги изчерпали и искат още.
— Отбележете си това и пишете на Дюплесис… Продължавайте.
— Господин Спиндлер праща от Намур тайния доклад за г-н Ардуен.
— Резюмирайте съдържанието му…
— От същия град г-н Ардуен праща таен доклад за г-н Спиндлер.
— Резюмирайте съдържанието му…
— Доктор Ван Остадтър от същия град изпраща поверително изложение за господата Спиндлер и Ардуен.
— Сравнете ги… Продължавайте.
— Граф Малипиери от Торино пише, че подаръкът от триста хиляди франка е одобрен.
— Съобщете за това на Дюплесис… По-нататък?
— Дон Станислав тръгнал от Баден заедно с царица Мария-Ернестина. Пише, че Нейно величество с благодарност ще приеме съветите, които ще получи, и саморъчно ще отговори.
— Отбележете си… Сам ще пиша на царицата.
Докато Родин си записваше по полетата на свитъка, който държеше, господарят му сновеше насам-натам из стаята, но внезапно се спря пред големия глобус с червените кръстчета и започна умислено да го разглежда. Секретарят продължи: