— Това е много сериозно обвинение срещу украсяването на храмовете! — извика кардиналът. — Младият свещеник е доста опасен… Продължавайте — и от негодувание негово Високопреосвещенство погълна една след друга няколко лъжички сладко от ягоди.
Отец д’Егрини продължи:
— Въпрос: „Истина ли е, че сте подслонил в дома си и няколко дни сте се грижили за един селянин, родом от Швейцария с протестантско вероизповедание? Истина ли е, че сте се опитали да го посветите в католическата апостолска и римска вяра, но до такава степен сте забравили дълга си, че сте погребали този еретик в гробищата, определени за мъртвите от нашата свята вяра?“
Отговор на абат Гавриил: „Един мой брат беше останал без подслон. Животът му е бил честен и трудолюбив. Беше стар и нямаше сили да работи повече, а и болестта го бе налегнала. Тогава един жесток човек, на когото дължал наем за цяла година, го изпъдил от мизерното му жилище. Аз прибрах този старец в къщата си и утеших последните му дни. През целия си живот клетникът бе страдал и работил. В предсмъртния си час той не произнесе нито една горчива дума срещу съдбата си, но се отдаде на Бога и с благоговение целуна кръста, а простата му и чиста душа отиде в лоното на Създателя. С уважение затворих очите му, погребах го, молих се за него и, макар че умря като протестант, аз го сметнах за достоен да бъде погребан в нашите гробища.“
— От хубаво по-хубаво — каза кардиналът. — Тази веротърпимост е отвратителна. Тя е страшна нападка срещу истината, върху която се гради цялото католичество: „Вън от църквата няма спасение“.
— Ваше Високопреосвещенство — каза отец д’Егрини, — всичко това е толкова значително, че смиреността, човеколюбието и чистата християнска преданост на абат Гавриил породиха истински възторг не само в неговата община, но и в околните. Свещениците се поддадоха на общото уважение и, нека бъдем справедливи, ако не беше неговата умереност, щеше да се сложи началото на истинско разцепление.
— А какво очаквате от явлението му пред нас? — попита владиката.
— Положението на абат Гавриил е сложно. Най-напред, като наследник на Ренепон…
— Той не отстъпи ли правата си? — сепна се кардиналът.
— Да, отстъпи ги, Ваше Високопреосвещенство. Отначало документите не бяха редовни, но след време, с негово съгласие всичко се уреди, защото той се бе заклел, че каквото и да се случи, ще остави своята част от богатството на Исусовото общество. Но Негово преподобие отец Родин вярва, че ако Ваше Високопреосвещенство му предложи в Рим някаква висока длъжност, ще можем да го убедим да напусне Франция и ще разбудим в него честолюбието, което засега явно дреме. Ваше Високопреосвещенство много разумно отбеляза, че всеки преобразовател трябва да бъде честолюбив.
— Одобрявам тази мисъл — каза кардиналът след кратък размисъл. — Със заслугите си, с голямото си влияние върху хората, абат Гавриил може да се възкачи до много висок сан, ако бъде послушен. А ако не е, за Църквата ще бъде по-добре да замине за Рим, вместо да остане тук, защото както знаете в Рим имаме гаранции, които за нещастие вие нямате във Франция. — След кратко мълчание кардиналът се обърна към отец д’Егрини: — Понеже стана дума за Родин… Кажете ми искрено, какво мислите за него?
— Ваше Високопреосвещенство познава неговите способности, отговори д’Егрини недоверчиво. — Преподобният ни отец генерал.
— Той го назначи за ваш заместник — рече кардиналът, — зная това. Съобщи ми го в Рим. Но какво мислите за характера на отец Родин? Може ли човек да му има пълно доверие?
— Той е много твърд, силен и потаен и има изключително проницателен ум — каза с двоумение отец д’Егрини. — Трудно е човек да му направи вярна оценка…
— Според вас не е ли славолюбив? — попита кардиналът след като отново помълча. — Не предполагате ли, че има други цели, освен старанието за прославата на Обществото? Имам причини да се съмнявам… — добави предпазливо кардиналът.
— А Ваше Високопреосвещенство какво мисли? Или може би знаете мнението на отец генерала? — с недоверие попита отец д’Егрини, защото всички тези хора се познаваха и чудесно знаеха, че всеки гледа да излъже другия.