— Ощетени ли? — подигравателно попита Родин. — По-добре кажете, погубени, защото вие ми наредихте да пиша до Рим, че трябва да се откажем от всякаква надежда.
— Истина е — каза отец д’Егрини.
— А това означава, че аз се залових да съживявам един напълно безнадежден болен, изоставен и от най-добрите лекари — продължи подигравките си Родин. — Но продължете — и като бръкна с ръце в джобовете на панталоните си, той се втренчи в д’Егрини.
— Ваше преподобие ме осъди строго не защото се помъчих с всички възможни средства да възвърна богатствата, които несправедливо и нечестно бяха отнети от нашето Общество…
— Всички наши законодатели справедливо ви позволяват това — намеси се кардиналът. — Законите са ясни и категорични: вие имате пълното право да си възвърнете с позволени и непозволени средства имуществото, което предателски ви е било отнето.
— Затова Негово преподобие отец Родин ме осъди за войнишката грубост на средствата ми и за насилието, което според него било в опасен разрез с обичаите на времето. Дотук — добре. Но аз не нарушавах законите по никакъв начин и ако не беше едно фатално обстоятелство, успехът щеше да освети пътя, по който вървях, въпреки грубостта и насилието. Сега мога ли да попитам Ваше преподобие какво…
— Какво повече съм извършил от вас ли? — рязко го прекъсна отец Родин. — Какво по-добро съм измислил? Каква насока дадох на делото Ренепон, след като го приех от вас в съвсем отчаяно положение. Това ли искате да знаете?
— Да, точно това — студено отвърна д’Егрини.
— Добре, признавам си — подигравателно каза Родин, — колкото вашите дейности бяха мащабни, мъжествени и шумни, толкова моите бяха дребни, детински и потайни. Не можете да си представите аз, който се осмелих да се нарека умен и предвидлив човек, колко глупости съм извършил от шест седмици насам.
— Никога не бих си позволил да обвиня в подобно нещо Ваше преподобие, дори когато съм мислил, че заслужавате подобен укор — с горчива усмивка каза отец д’Егрини.
— Да ме обвините ли? — повдигна рамене Родин. — Значи да ме обвините. Ето, че сам се осъдихте. Знаете ли какво писах за вас преди шест седмици? Ето какво: „Отец д’Егрини е надарен с превъзходни качества и ще ми служи“ (и от утре ще ви включа много дейно) — каза Родин сякаш на себе си, — но добавих, че не сте достатъчно извисен, за да ставате дребен, когато се наложи. Разбирате ли?
— Не много добре — изчерви се отец д’Егрини.
— Толкова по-зле за вас. Това показва, че съм имал право. И понеже съм принуден да говоря ясно, ще ви кажа, че аз проявих достатъчно разум през тези шест седмици, за да извърша много глупави неща. Аз, господа, така както ме виждате, се впуснах в разговор с едно момиче, говорих за напредък, за човеколюбив, за свобода, за равноправие на жената с една непокорна госпожица. Разговарях за Наполеон и за уважението към бонапартизма с един необуздан, стар войник. Говорих за императорската слава, за унижението на Франция, за надеждата в римския глава с един френски маршал, който макар че в сърцето си обожава този крадец на престоли, повлякъл веригите в „Света Елена“, е празен и шумен, като военна тръба. Затова е достатъчно да пуснете в безмозъчната му глава няколко войнствени патриотични думи и ще видите, че оттам ще ви отговорят с нестройни звуци, неизвестно как, за какво и към кого насочени. Но това не е всичко… Говорих за любов с един млад див тигър. Когато ви казах, че заслужава съчувствието ви един що-годе умен човек като мен, унизил се с всички тези дребнави дейности, за да свърже безкрайните конци на това тъмно дело, вие повдигахте рамене. А всъщност не е ли прекрасна гледката на паяка, изплитащ своята мрежа? Колко е любопитно да се наблюдава това грозно животно, което източва нишка по нишка, едни свързва, други удебелява, трети разпуска. Вие повдигате рамене.
Добре, но елате след два часа — и какво ще намерите? Малката черна животинка се е раздула, напълнила е търбухчето си, а в паяжината и има десетина глупави мухи, толкова здраво оплетени, че на дребното насекомо му остава само да си избере с коя да се нахрани.
Като каза това Родин странно се усмихна. Полуприкритите му от бледите клепачи очи се отвориха широко и несвойствено заблестяха. От известно време йезуитът чувствуваше в себе си трескава възбуда, породена от борбата, която трябваше да води пред високопоставените лица, попаднали вече под влиянието на оригиналните му, прями думи.