Отмъщение и смърт на убийците на народа!“
Двама души, загърнати в дълги връхни дрехи и скрити в сянката на свода, слушаха с тревожно любопитство глъчката, която заканително нарастваше пред болницата „Отел-Диьо“. След малко до ушите им достигнаха виковете: „Смърт на лекарите! Отмъщение!“
— Подстрекателството подействува — каза единият. — Пламъкът достигна барута. Когато простолюдието се въодушеви, човек може да го насъска срещу когото си иска.
— Погледни там — каза другият. — Погледни онзи Херкулес, който се извисява над всичките псета. Това не беше ли един от най-яростните разрушители на фабриката на господин Харди?
— Да, той е… Познавам го. Ако някъде се върши нещо лошо, този нехранимайко винаги е там.
— Не бива да оставаме повече тук — каза другият. — Много студен вятър духа, пък сме и леко облечени…
— Прав си, холерата е сатанинска болест. Но нещата вървят на добре. Освен това твърдят, че републиканската партия ще вдигне цялото предградие на „Сен-Антоан“. Добре би било, защото това е от наша полза и святото дело на нашата вяра ще възтържествува над революционерското безбожие. Да вървим при отец д’Егрини.
— Къде ще го търсим?
— Наблизо е. Ела…
И двамата мъже се изгубиха.
Слънцето клонеше към залез и хвърляше позлатените си лъчи върху черните статуи в преддверието на храма „Света Богородица“ и върху двете величествени кули, които пробождаха небето. От няколко дни духаше сух, студен, североизточен вятър, който разпръсваше и най-малкото облаче.
Пред болницата „Отел-Диьо“ се бе струпала огромна тълпа, обграждаше цялата й фасада и блъскаше решетките. Зад тях стоеше едно отделение на пешите войски, а виковете „Смърт на лекарите!“ ставаха все по-заплашителни. Хората, които крещяха, принадлежаха към ленивото, нечестно и развратено простолюдие, към измета на Париж, затова дори клетниците, които пренасяха, се отвращаваха от ужасната тълпа и влизаха сред зловещите предсмъртни крясъци в болницата.
Непрекъснато пристигаха все нови и нови болни. Понякога носилките бяха закрити с чаршафи, но те често се смъкваха и разкриваха мъртвешките лица на заразените. Но вместо да се изплашат от ужасните гледки, негодниците си намираха повод за различни подигравки, шеги и предсказания за участта на нещастниците след като попаднат в ръцете на лекарите.
Сред тълпата бяха каменоделецът и Цибул, придружени от много свои последователи. След разрушаването на фабриката на господин Харди каменоделецът беше тържествено прогонен от братството на Вълците, които не искаха да имат нищо общо с този мерзавец. Тогава той се отдаде на пиянство и се възползува от исполинската си сила, за да получи заплата като телохранител на Цибул и ней подобните.
Общо взето, освен няколкото души, които случайно бяха попаднали на площада пред „Света Богородица“, дрипавата тълпа, струпала се тук, се състоеше от измета на парижкото население от хора, еднакво достойни за съжаление и укор, защото беднотията и невежеството раждат само порок и престъпление.
За тези диваци на цивилизованото общество не съществуваше нито милост, нито състрадание, нито страх от ужасните картини, които ги заобикаляха на всяка стъпка. Те нехаеха за живота си, който всеки ден се бореше с глада и изкушението за престъпление, презираха болестта с дяволска смелост и падаха под ударите й с хули на уста.
Каменоделецът се извисяваше над тълпата с огромния си ръст. Очите му бяха кръвясали, лицето му пламтеше и той викаше с цяло гърло:
— Смърт на лекарите! Те тровят народа!
— Защото е по-лесно да го тровят, отколкото да го хранят, добави Цибул.
След това вещицата се обърна към един умиращ старец, когото двама души пренасяха върху едно канапе и с мъка си пробиваха път през гъстата навалица, и извика:
— Не влизай вътре, нещастнико, по-добре пукни тук, на чист въздух, вместо да умреш в онази пещера, където ще те отровят като дърт плъх.
— Така е — каза каменоделецът, — а след това ще те хвърлят в реката на рибите, от които ти едва ли ще си похапнеш вече.
Като чу жестоките подигравки, старецът притвори очи и глухо изпъшка. Цибул поиска да спре носачите, но те не без усилие се изскубнаха от нея.
С всяка измината минута броят на болните, които донасяха, неимоверно нарастваше. Когато всички носилки се запълниха, започнаха да ги пренасят на ръце. Тук-там можеха да се видят ужасни сцени, които свидетелствуваха за светкавичното разпространение на заразата. Двама мъкнеха покрита с чаршаф носилка, изцапана с кръв. Единият внезапно усети наплива на болестта и замря на мястото си. Изнемощелите му ръце изпуснаха носилката, той пребледня, залитна и падна върху болния. Изплашен, другият носач хукна като обезумял и изостави другаря си заедно с умиращия сред тълпата. От ужас едни се разбягаха, други започнаха неистово да се смеят.