VIII глава
Спомените
Пред Нини-Мулен се показа Вакханалната царица — онази светла и весела героиня на толкова много луди веселби. Сега тя беше отслабнала, с разрошени коси и хлътнали бузи, с вдлъбнати очи и облечена в дрипи. Тя бе сянка на предишната: прекрасното й някога лице бе повехнало от бедността и страданията.
Цефиза влезе в стаята и спря. Мрачният й и неспокоен поглед се мъчеше да проникне през мрака и да открие онзи, когото търсеше. Внезапно девойката се разтрепери и пронизително изпищя. На синкавата светлина на пунша, тя видя Жак, чиито конвулсивни движения не можеха да укротят Морок и още един от компанията.
След първата уплаха, подтиквана от любовта си, Цефиза извърши нещо, което вършеше често, подтиквана от радост и удоволствие. За да скъси разстоянието, както бе пъргава и лека, тя се покачи на масата, премина внимателно между бутилките, чашите и чиниите и с един скок стигна до Голчо.
— Жак! — извика тя, без да забележи звероукротителя и се хвърли върху любовника си. — Жак! Аз съм, твоята Цефиза!
Голчо като че ли дочу този познат глас, обърна инстинктивно глава към Вакханалната царица, без да отвори очи, и дълбоко въздъхна. След малко схванатите му крайници се отпуснаха, леко потреперване замени конвулсиите и след няколко минути клепачите му с мъка се повдигнаха, за да види тя неговите премрежени и угаснали очи.
Коленичила, Цефиза обсипваше със сълзи и целувки ръцете на любовника си и говореше с глас, прекъсван от плача й:
— Аз съм твоята… Цефиза… Жак, пак те намерих… Не те изоставих по моя вина… Прости ми…
— Нещастнице! — извика Морок, ядосан от срещата, която можеше да провали плановете му. — Да не искате да го довършите! Тази среща може да бъде фатална за него, в положението, в което се намира. Затова се махнете!
Той хвана грубо Цефиза за ръка, а в това време Жак, като че ли събуждайки се от дълбок сън, започна да различава какво става около него.
— Пак ли вие? — извика Вакханалната царица, разпознавайки Морок — Вие, който ме разделихте с Жак… — И тя не довърши, защото в този момент й се стори, че Голчо се съживява.
— Ти ли си, Цефиза? — прошепна Жак.
— Да, аз съм — развълнувано отговори тя. — Аз съм. Дойдох… И сега ще ти кажа… — Тя не можа да продължи, стисна силно двете си ръце и по бледото й изнемощяло и обляно в сълзи лице, можеше да се прочете отчаяние, вдъхнато от изумителната промяна на Жак.
Той разбра причината за изненадата й, изгледа страдащото и измършавяло лице на Цефиза и рече:
— Горкото момиче! Сигурно си изтърпяло много неприятности. Аз също… Не мога да те позная.
— Да — каза Цефиза — Много скръб и много тегло. И нещо още по-лошо — настръхна тя и червенина обля бледото й лице.
— Какво по-лошо може да има? — попита Жак.
— Ти също си страдал много — не отговори на въпроса му Цефиза.
— Канех се вече да си ида от този свят, но се върнах за малко, защото ти ме повика. Чувствувам, че това не е шега — и Жак сложи ръка на гърдите си. — Но сега вече ми е все едно. Видях те, не ще умра с благодарност.
— Ти няма да умреш. Жак, аз съм тук.
— Чуй ме, Цефиза! Дори ако бях погълнал разпалени въглени, едва ли щеше да ме гори така. Вече цял месец усещам, че постепенно изтлявам. Този господин — и той кимна към Морок с глава — този приятел имаше за цел винаги да подклажда огъня. Вече не ми е жал за живота. Отучих се да работя, свикнах да живея разпуснато и в пиянство, сигурно щях да се превърна в голям негодник. Затова предпочетох да му позволя да разпалва огъня в мен.
— Ти си неблагодарник! — сви рамене Морок. — Току-що сам ми подаде чашата си и аз ти налях. Честна дума, сигурен съм, че още дълго време ще пием заедно.
От известно време Цефиза не сваляше очите си от Морок.
— Казах ти, че от много време разпалваш огън в мен, за да ме изгориш — повтори Жак. — Така няма да мисля, че съм умрял от холера. Ще решат, че съм се изплашил от ролята си. Не те коря, скъпи приятелю — усмихна се иронично той. — Ти изкопа гроба ми с удоволствие. Вярно е, че понякога като поглеждах огромната дупка, в която трябваше да падна, се дърпах назад, но ти, скъпи приятелю, отново безмилостно ме тласкаше към трапа и казваше „Върви, глупчо, върви.“ И аз наистина вървях, и ето че стигнах…