— Боже мой, вие пуснахте нещо в бурето!
Щом чуха тези думи двама-трима от гостите скочиха и отидоха при кръчмарката, а единият от тях извика силно:
— Този човек е отровител!
Голиат нищо не подозираше за слуховете, които се носеха из града и в първия момент не разбра в какво го обвиняват. Гостите викаха все по-силно и всеки му задаваше въпроси. Но тъй като той бе уверен в силата си, само сви рамене и грубо си поиска рестото от пребледнялата и изплашена кръчмарка.
— Разбойнико! — извика един от гостите толкова силно, че дори минувачите се спряха край кръчмата. — Ще ти върнат рестото, когато покажеш какво пусна в бурето.
— Че какво може да е пуснал в бурето — попита един от минувачите.
— Сигурно този човек е отровител — каза друг.
— В такъв случай, трябва да го арестуват — отговори трети.
— Да, да! — казаха гостите на кръчмата, повлияни от общия страх. Трябва да го арестуват. Заловиха го, че пуска отрова в едно буре с вино.
Думите „сигурно този човек е отровител“ веднага се понесоха из тълпата, която все повече нарастваше и се трупаше пред вратата на кръчмата. Разнесоха се глухи заканителни викове. Обвинителят, който пръв заподозря Голиат в намеренията му като видя, че всички околни споделят страха му, реши да се покаже добър и смел гражданин, хвана исполина за врата и му каза:
— Хайде, разбойнико, да дадеш обяснение пред пристава.
Голиат и без това беше много ядосан от обидите, чието истинско значение не разбираше, а сега се разяри и от ненадейното нападение, отстъпи пред естествената си грубост, повали противника си на масата и го смаза от бой. Докато траеше побоя няколко бутилки и две-три стъкла от прозореца се строшиха с трясък, а изплашената кръчмарка се развика, колкото й глас държи:
— Помощ! Стража! Отровител! Убиец!
От неистовия шум и крясъците на кръчмарката, тълпата се разрастваше и онези, които бяха отвън се притекоха на помощ, за да заловят Голиат. Благодарение на Херкулесовата му сила, след няколкоминутна борба, той най-сетне повали на земята двама от най-разпалените нападатели, отблъсна другите, доближи до тезгяха на кръчмарката, засилен с главата напред като разярен бик и се спусна към тълпата, която преграждаше вратата. След като си проби път с помощта на широките си рамене и исполинските си ръце, той премина през множеството и се спусна да бяга с всичка сила към площада пред църквата „Света Богородица“ с разкъсани дрехи, гологлав и с пребледняло разярено лице. Доста народ се втурна след него с крясъци „Спрете, спрете, отровителя!“.
Щом чу тези думи и видя тичащия човек със зловещо лице, един месар, минаващ оттам, който носеше на главата си голям празен кош, го хвърли в краката на Голиат, той се препъна и падна. Месарят мислеше, че ще извърши страхотен подвиг, ако се нахвърли като побесняло куче върху Голиат, двамата паднаха на земята и той извика:
— Помогнете, помогнете! Този човек е отровител.
Тази сцена се разиграваше близо до Съборната църква, но доста далеч от тълпата, който се трупаше пред вратата на болницата „Отел-Диьо“, и гостилницата. Беше надвечер. При силните викове на месаря, няколко групи, предвождани от Цибул и каменоделеца, хукнаха към мястото на борбата, а в същия момент преследвачите на мнимия отровител стигнаха до площада.
Като видя заплашителната навалица, която го приближаваше, Голиат продължи да се защищава от месаря, но почувствува, че е загубен, ако не срази противника си. Със силен удар той размаза челюстта му, успя да се измъкне от ръцете му, изправи се и направи няколко крачки като замаян. Но не успя да продължи — беше обграден отвсякъде. Зад него бяха стените на Съборната църква, а отдясно, отляво и отпред тичаше побеснялата тълпа. Виковете на месаря, който се надигна окървавен, още повече разпалиха общия гняв. За Голиат моментът беше ужасен. Той остана сам сред едно пространство, което бавно се стесняваше и беше заобиколен от три страни от неприятели, които го приближаваха със заканителни викове. И както глиган, който преди да реши да се противопостави на разярените кучета, се завърта два пъти около себе си, изплашения Голиат направи няколко бързи и нерешителни крачки, после отчаян от невъзможността да избяга, разбра, че не може да очаква нито милост, нито съжаление от една тълпа, отдадена на сляпата си глуха ярост и смяташе, че постъпката й е справедлива. Тогава той реши да продаде скъпо живота си. Бръкна в джобовете си за ножа, но като не го намери стъпи на левия си крак в позата на борец, протегна присвитите си жилести, твърди като желязо ръце, и безстрашно зачака нападението.