Първа до него приближи Цибул. Старата запъхтяна вещица, вместо да се хвърли отгоре му, спря, наведе се, събу една от дървените си обувки и с такава сила я запрати срещу исполина, че го удари право в едното око, откъдето потече кръв и то наполовина изскочи от очната яма. Голиат хвана с две ръце лицето си и страшно извика от ужасната болка.
— Извадих му окото! — разсмя се Цибул.
Разярен от болката, вместо да чака първите удари, които нападателите му още се двоумяха дали да нанесат, Голиат пръв се спусна към тях. (Каменоделецът, достоен за негов противник, беше изтласкан от тълпата). Тази борба беше неравна, но отчаянието удвояваше силата на исполина и нещастникът не се предаде толкова бързо.
Известно време се виждаше как исполинската му ръка се вдига във въздуха и се спуска като чук върху глави и лица, а окървавената му глава се навеждаше назад, хваната за косите от някой противник. Внезапното отстъпване и залитанията на тълпата показваха неимоверната решителност на защитата му. В това време се появи и каменоделецът и Голиат беше повален на земята. Разнесе се продължителен вик на свирепа радост. Безбройни запъхтени гласове крещяха „Смърт на отровителя!“. Тогава започна една от онези убийствени сцени, които са по-подходящи за човекоядците и които са толкова невероятни, защото техни свидетели и дори понякога съучастници стават много честни хора, заблудени от глупавите слухове или предразсъдъци, които се поддават на общото увлечение, на общата свирепост и мислят, че вършат справедливо дело.
Кръвта се лееше от раните на Голиат и вдъхваше на нападателите му нова ярост. Много ръце се стовариха с цялата си тежест върху нещастника, безброй крака започнаха да го тъпчат, размазвайки лицето и разкъсвайки гърдите му. Между виковете се разнасяха силни глухи удари, а след тях — сподавени стенания. Всеки подбуден от кръвожадния устрем искаше да удари и да откъсне парче месо. Дори жените и майките се спуснаха към разкъсаното тяло. Гледката беше ужасна.
С разкървавено, смазано и покрито с кал лице, с разкъсани дрехи, с разголени, почервенели и раздрани гърди, Голиат се възползува от кратката почивка на мъчителите си, които мислеха, че е умрял и с неимоверно усилие успя да се изправи на краката си и да се задържи така няколко секунди. Ослепял от раните той размаха ръце в пространството, за да отблъсне ударите, които вече не му нанасяха и избоботи с подпухналата си уста, от която бликна кръв:
— Милост! Милост… Не съм отровил никого.
Това неочаквано възкресение направи толкова страшно впечатление на тълпата, че за миг всички се разпръснаха. Виковете спряха, около жертвата се образува празно пространство, а няколко души дори взеха да го оплакват. Но в същия момент каменоделецът се спусна към Голиат, ритна го с всичка сила в корема и отново повали жертвата си, чиято глава отскочи два пъти от земята при удара. В този миг от тълпата се разнесе вик:
— Това е Голиат! Спрете! Той е невинен!
Това беше отец д’Егрини, който с мъка се добра до първите редици и пребледнял, възнегодува заплашително:
— Вие сте страхливци и убийци. Този човек е невинен, аз го познавам. Ще отговаряте за живота му.
Тълпата посрещна с нов вик думите на отец д’Егрини.
— Ти познаваш отровителя? — извика каменоделецът и хвана йезуита за врата. — Може би и ти си отровител като него?
— Нещастнико — изкрещя отец д’Егрини и опита да се изтръгне от ръцете на каменоделеца — осмеляваш се да вдигаш ръка срещу мен!
— Да, осмелявам се на всичко — отвърна каменоделецът.
— Щом го познава, значи и той е отровител — разнесе се из тълпата, която се блъскаше около двамата.
В това време Голиат, чиято глава се бе пръснала, издаваше предсмъртни хрипове. От силното дърпане, чрез което отец д’Егрини успя да се измъкне от ръцете на каменоделеца, едно голямо, с особена форма и пълно със зеленикава течност шише, падна от джоба му и се търколи до тялото на Голиат. Щом го видяха няколко души извикаха:
— Това е отровата, виждате ли? Носи отрова.
След това обвинение виковете се засилиха и тълпата така обгради отец д’Егрини, че той закрещя: