Неочаквано, тъкмо когато абатът, подтикван от инстинкта си за самосъхранение за последен път молеше със сърцераздразнителен глас за помощ, вратата, на която се бе облегнал, се отвори, една здрава ръка го хвана и бързо го вмъкна в църквата. Благодарение на бързината, с която всичко това бе направено, каменоделецът бе изтласкан напред, за да улови отец д’Егрини, но не можа да се спре и попадна лице в лице с онзи, който застана на мястото на жертвата. Каменоделецът застина, после се дръпна назад изненадан, както направи и множеството, от ненадейната поява на друг човек, и обзет от неопределено чувство на изненада и уважение към спасителя на д’Егрини.
Това беше Гавриил. Младият свещеник застана прав на прага на вратата. Дългото му черно расо се очертаваше на светлината, идеща от дъното на Съборната църква, а ангелското му лице, увенчано с дълга руса коса, бледо, разчувствувано от съжаление и скръб, беше осветено от последните лъчи на залеза. То бе с божествена красота и тълпата се почувствува развълнувана, когато Гавриил, чиито големи очи плуваха в сълзи, умолително вдигна ръце и извика със звънливия си глас:
— Милост! Милост мои братя! Бъдете милостиви и справедливи!
Съвзел се от първоначалната изненада, каменоделецът пристъпи към Гавриил и каза:
— Няма милост за отровителя. Трябва да го заловим. Предайте ни го, иначе сами ще си го вземем.
— Какво говорите, братя, — отвърна Гавриил — искате да връхлетите в църквата, в едно свято място, което служи за убежище на всеки преследван?
— Ще хванем отровителя дори и в олтара — грубо отговори каменоделецът — затова по-добре го предайте сам.
— Послушайте ме, братя — каза Гавриил и протегна ръце към него.
— Долу калимявките! — извика каменоделецът. — Щом отровителят се крие в църквата, ние ще влезем.
— Да, да! — извика тълпата, възбудена отново. — Долу калимявките!
— Те са се наговорили.
— Долу калимявките!
— Ще влезем и тук, както влязохме и в Архиепископската църква!
— Както и в църквата „Свети Герман“. Не ни интересува, че това е църква.
— Щом поповете защищават отровителите, ще хвърлим в реката поповете.
— Да, да!
— Аз ще ви покажа пътя!
Като каза това, каменоделецът, последван от Цибул и други озверели хора, пристъпи към Гавриил. Мисионерът, забелязал нарастналия гняв на множеството, предвиждаше това. Ето защо той бързо влезе вътре и въпреки усилията на нападателите, успя да задържи вратата затворена като я подпря с едно дърво, чийто край се подпираше на плочите, а другият затискаше една от напречните греди на вратата, така че тя успя да устои известно време. В същото време Гавриил викаше на отец д’Егрини:
— Бягайте, отче, бягайте през олтара! Другите врати са затворени.
Йезуитът беше съсипан, смазан от бой, облян в студена пот и чувствуваше, че силите му го напускат. Но тъй като бе решил, че се намира на безопасно място, седеше на един стол примрял. Щом чу гласа на Гавриил абатът с голямо усилие се изправи и залитайки, побърза да стигне до решетката.
— Побързайте, отче! — продължи Гавриил, ужасен от натиска, който идеше отвън. — Побързайте! Ако след няколко минути не избягате вече ще бъде късно. — А след това добави отчаяно: — Господи, как да възпра сам тази полудяла тълпа!