Той наистина беше сам. Когато нападението започна, трима-четирима слуги и други служители на църквата, спомнили си за жестокостите в Архиепископската църква и в „Сен-Жермен“ се изплашиха и веднага избягаха. Едни се скриха до органа, където се изкачиха светкавично, други избягаха през хранилището като затваряха вратите от другата страна и по този начин отнеха всякаква възможност за спасение на Гавриил и отец д’Егрини. Последният се превиваше от болка, слушаше задъханите викове на Гавриил и напразно се опитваше и той да стигне до органа. След няколко крачки не можа да устои на физическите си страдания, залитна и падна безчувствен върху плочите.
В същото време въпреки неимоверната решителност, която идваше от желанието му да спаси отец д’Егрини, Гавриил усети, че вратата започва да поддава на силния натиск и скоро ще се изкърти. Той се обърна, за да види дали йезуитът ще може да се измъкне от църквата, но потръпна от страх, когато го видя паднал на няколко крачки от органа. Тогава Гавриил изостави полустрошената врата, спусна се към отец д’Егрини, повдигна го и го завлече до решетките. Той извърши всичко това много бързо и тъкмо затваряше вратата на олтара, когато каменоделецът и тълпата нахлуха в църквата. Гавриил се изправи пред тях със скръстени на гърдите ръце спокойно и безстрашно. Той изчака тълпата, която още повече се разяри от изненадващата съпротива.
Но в мига, в който нападателите стъпиха в църквата, се случи нещо страшно.
Вече беше мръкнало. Само няколко сребърни кандила хвърляха бледа светлина в средата на светилището, което в долната си част бе покрито със сенки. След като нахлу в огромната, мрачна, безмълвна и пуста Съборна църква, множеството остана като поразено пред величественото влияние на тази каменна пустиня. Виковете и заплахите секнаха. Черните сводове бяха злокобни, покрити с влага, която охлаждаше разпалените от гнева глави, и падаше върху раменете им като студено олово. Религиозното предание, навикът, обичаите и детските спомени имат огромно влияние върху някои хора, защото голяма част от приятелите на каменоделеца веднага свалиха шапките си, наведоха голите си глави и започнаха да стъпват предпазливо, за да не вдигат шум. След това си зашушнаха. Други обърнаха плахо очи към огромната височина, за да видят купола на огромния храм, който тънеше в мрак и се почувствуваха изплашени, когато се усетиха толкова дребни в огромното мрачно пространство. Но още първата шега на каменоделеца разпръсна първоначалното почтително мълчание.
— Какво ви става? — извика той. — Да не сте решили да служим вечерня? Ако имаше вино в купела за светена вода, щеше да е по-добре.
Думите му предизвикаха смях.
— Докато се мотаме, разбойникът ще избяга — каза един.
— И ще ни измамят — каза Цибул.
— Тук май има страхливци, които се страхуват от поповете? — добави каменоделецът.
— Не, не! — възпротивиха се всички в един глас — От никого не се боим.
— Напред! Напред! — развикаха се отвсякъде.
И тълпата се развилня още повече. След малко очите на нападателите свикнаха с полумрака и на бледата светлина на едно сребърно кандило забелязаха сериозното лице на Гавриил, който бе застанал пред решетките.
— Отровителят се е скрил тук! — извика каменоделецът. — Трябва да накараме този поп да ни предаде разбойника.
— Той ще отговаря за него.
— Той му помогна да влезе в църквата!
— Той ще плати и за двамата, ако не намерим другия.
Първоначалната почит окончателно се бе изпарила, виковете ставаха все по-силни и дивашки, всякакво двоумене от лицата бе изчезнало.
— Да, да! — извикаха няколко гласа, разтреперани от гняв — Трябва да убием или единия, или другия. Или и двамата заедно!
— Защо този поп не ни остави да разкъсаме отровителя.
— Смърт! Смърт!
След дивашкия рев, от който отекна цялата Съборна църква, упоеното от яростта си множество се спусна към решетките, пред които стоеше Гавриил. Младият мисионер, който бе разпъван на кръст от диваците в Скалистите планини и се бе молил богу да прости на мъчителите му, имаше много мъжествено сърце и много нежна душа, затова бе готов да изложи на опасност собствения си живот, но да спаси от смърт отец д’Егрини — онзи, който го бе изиграл най-лицемерно.