XI глава
Убийците
Последван от тълпата, каменоделецът се спусна към Гавриил, като направи няколко крачки напред и извика със светнали от ярост очи:
— Къде е отровителят? Предайте ни го!
— Кой ви каза, братя, че той е отровител? — попита Гавриил с непроницаем глас. — Какви доказателства имате? Кои са неговите жертви?
— Престанете! Не сме дошли да се изповядваме! — отговори грубо каменоделецът и пристъпи заканително. — Предайте ни този човек, доведете го тук! Иначе вие ще платите за него.
— Да, да! — подкрепиха го много гласове.
— Те са съгласни!
— Трябва ни един от вас.
— Добре. Аз съм тук — каза Гавриил и пристъпи с гордо вдигната глава и спокойно себеотрицание. — Дали съм аз или другият, какво ви засяга. Вие искате кръв. Тогава пролейте моята, братя, защото истинска лудост е смутила разума ви в този момент.
Тези думи на Гавриил, смелостта му, благородството, красотата му, вече бяха повлияли върху някои от нападателите, но в същото време един глас извика:
— Хей, приятели! Ето го отровителят! Там е, зад решетките.
— Къде е, къде е?
— Ето там, вижте го! Проснат е на земята.
Тълпата се втурна от всички страни, за да преодолее и последната преграда, която защищаваше отец д’Егрини. Каменоделецът, Цибул и другите тръгнаха направо срещу Гавриил и освирепели викаха:
— Този път е в ръцете ни! Смърт на отровителя!
Абат д’Егрини можеше да се предаде и да спаси Гавриил. Решетките бяха високи достатъчно, за да могат да бъдат изкъртени или прескочени. Мисионерът изгуби всякаква надежда да опази йезуита от ужасната смърт, но въпреки това извика:
— Спрете, нещастници, безумци! — и хукна към тълпата, протягайки ръце напред. Викът му, движението му и лицето му, подействуваха на множеството и то се спря, но само след миг отново се разнесоха още по-яростни викове.
— Смърт! Смърт!
— Искате да го убиете? — попита Гавриил пребледнял.
— Искаме! Искаме!
— Щом е така, нека умре — извика мисионерът, озарен от ненадейна мисъл. — Да, нека умре веднага.
Тези думи изненадаха тълпата. Няколко секунди тя остана занемяла и неподвижна, загледана втренчено в Гавриил.
— Вие казвате, че този човек е виновен, нали — продължи младият свещеник с разтреперан глас. — Съдите го без доказателства, без свидетели. Добре, нека умре, щом го обвинявате, че е отровител. Но къде са жертвите му? Не знаете… Няма значение! Той е осъден. Не искате да чуете защитата му — това свещено право на всеки обвиняем. Все едно, присъдата му е произнесена. Вие едновременно сте и обвинители, и съдии, и палачи… Тъй да бъде! Вие никога не сте виждали този нещастник. Той не ви е причинил никакво зло, не знаете дали е сторил зло и на някой друг и поемате върху плещите си ужасната отговорност за смъртта му. Трябва да разберете това — за смъртта на един човек. Тъй да бъде, щом вашата съвест ви позволява! Осъденият ще умре. Светостта на божия дом няма да го спаси.
— Не, не! — извикаха раздразнено няколко гласа.
— Не! — продължи още по-разпалено Гавриил. — Не. Вие искате да проливате кръв и ще я пролеете дори в божия храм. Казвате, че това е ваше право и ще извършите ужасната си постъпка. Но нима са необходими толкова силни ръце, за да убият един издъхващ човек? Нима са необходими толкова крясъци, ужаси, такова буйство? Така ли се изпълняват присъдите на народа, на справедливия и силен народ. Не, не. Когато той е уверен в правото си и наказва своите врагове, постъпва като съдия, който издава спокойно присъдата си по съвест и душа. Не, справедливият и силен народ не наказва слепешката с бесни и яростни викове, които заглушават съвестта му за нечистото и отвратително убийство. Не, не така трябва да се изпълни страшното право, което вие искате да упражните сега. А вие искате, нали?
— Да, искаме! — извикаха каменоделецът, Цибул и няколко души от по-жестоките, но останалата част стоеше занемяла и омагьосана от думите на Гавриил, който толкова цветущо им описа ужасното престъпление, което искат да извършат. — Да, това е наше право, искаме да убием отровителя. — Като изрече тези думи с кървясали очи и пламнало лице, негодникът направи крачка напред и движение с ръка, сякаш искаше да отстрани от пътя си Гавриил, който не помръдваше.
Вместо да се противопоставя на разбойника мисионерът направи крачка, хвана го за ръката и твърдо му каза: