— Елате… — и повлече след себе си смаяния каменоделец, когото изплашените му и изненадани от тази случка приятели, не смееха да последват. Гавриил бързо премина разстоянието до проснатото тяло на отец д’Егрини и извика: — Ето жертвата, тя е осъдена, удряйте!
— Аз! — недоумяваше каменоделецът. — Сам ли?
— Да — отвърна сурово Гавриил. — Няма никаква опасност. Лесно ще го убиете. Смазан е от болка и едва стиска живота между зъбите си. Изобщо няма да се съпротивлява. Не се бойте!
Каменоделецът остана като вдървен, а в същия момент тълпата приближи, но не смееше да премине решетките.
— Защо не удряте? — попита Гавриил каменоделеца, сочейки му тълпата. — Съдиите са тук, а вие сте палачът!
— Не! — извика каменоделецът, отдръпна се назад и отмести очи. — Аз не съм палач, не съм!
Тълпата онемя. За няколко секунди Съборната църква се изпълни с гробно мълчание. От отчаяние Гавриил бе проявил цялото си дълбоко познание на човешкото сърце. Когато една тълпа, заслепена от ярост, се нахвърля с дивашки викове върху някоя жертва и всеки удря по своя ред, този вид убийство не изглежда чак толкова ужасно, защото всички си поделят отговорността за него. Освен това виковете, кръвта, отчаяната съпротива на човека, когото убиват, възбуждат освирепялата тълпа, но ако между разбеснелите се хора, замесени в убийството вземете един, поставите го сам пред жертвата, която не може да се защищава и му кажете „Удряй!“, той никога не ще се осмели да удари. Така се случи и с каменоделеца. Нещастникът трепереше при мисълта, че ще убие човек самичък. Общото вцепенение продължи много кратко. Някои от най-близките приятели на каменоделеца не разбираха какво изпитва този неукротим човек, защото те не бяха на неговото място и не им казваха „Стани палач!“, затова повечето се развикаха и започнаха да го обвиняват за слабостта му.
— Той не смее да убие отровителя! — крещеше един.
— Той е страхливец!
— Бои се!
— Отстъпва назад!
Щом чу виковете каменоделецът хукна към вратата, отвори я, посочи тялото на отец д’Егрини и изкрещя:
— Ако тук има по-смели от мен, нека дойдат и го убият. Нека станат палачи. Аз ще наблюдавам.
Това предложение прекрати ропота. Отново се възцари дълбоко мълчание. Разярените допреди малко лица сега станаха замислени засрамени и дори поуплашени. Заблудената тълпа сякаш започна да разбира свирепото малодушие на престъплението, което искаше да извърши. Никой не смееше да отиде сам и да нанесе удар върху умиращия човек. Внезапно отец д’Егрини изхриптя, главата и едната му ръка се повдигнаха нагоре, после отново паднаха, сякаш бе мъртъв. Гавриил изпищя, коленичи пред отец д’Егрини и каза:
— Боже мой, издъхна!
Тълпата, която реагираше с еднакво настървение както на злото така и на доброто, странно се разшава. От сърцераздирателния вик на Гавриил, хората, които само допреди миг, искаха смъртта на този човек, сега почувствуваха съжаление към него. Думата „Издъхна“ обходи множеството. В този момент Гавриил повдигна натежалата глава на отец д’Егрини и се опита да напипа пулса му.
— Отче — каза каменоделецът и се наведе към Гавриил — наистина ли няма никаква надежда?
Всички със свито сърце и сред гробна тишина зачакаха отговора на Гавриил.
— Слава богу! — извика Гавриил. — Сърцето му бие.
— Сърцето му бие! — повтори каменоделецът и се обърна към тълпата, за да й съобщи добрата новина.
— Има надежда. Ще успеем да го спасим — добави Гавриил.
— Значи ще го спасят… — тихо зашепна тълпата.
— Бързо! Помогнете ми, братко — каза Гавриил на каменоделеца, — да го пренесем в близката къща, където ще му окажем първа помощ.
Каменоделецът го послуша с готовност. Тогава мисионерът повдигна отец д’Егрини, а помощникът хвана почти бездиханното тяло за краката. Изнесоха тялото. Когато тълпата видя, че каменоделецът помага на младия свещеник да спаси човека, когото преди малко преследваше и искаше да убие, почувствува прилив на милосърдие. Тези хора, повлияни от проницателните думи и примера на Гавриил, почувствуваха, че сърцата им омекват и забързаха да предлагат услугите си.
— Преподобни отче, според мен по-добре ще бъде да сложите болния на кресло и така да го пренесете — каза Цибул.
— Може би да отида да донеса от болницата носилка? — предложи друг.
— Ваше Преподобие, нека аз го нося вместо вас…