— Не се мъчете — каза един як мъж като с почит приближи до свещеника. — Сам ще го занеса.
— Ваше Преподобие, дали да не извикам карета? — попита едно мръсно момче.
— Право си, момче, бързо тичай за карета!
— Но преди това попитай Негово преподобие дали ще ти разреши да отидеш за карета — каза Цибул и възпря момчето.
— Права е Цибул — каза един от присъствуващите сега сме в църквата, а тук той се разпорежда, защото е у дома си.
— Да, да! Но бързай, синко — каза Гавриил на момчето.
И докато момчето си пробиваше път през тълпата, един глас извика:
— Имам шишенце с ракия, може ли да му помогне?
— Разбира се! — отговори Гавриил. — Дайте го тук. Ще му натъркаме слепоочията и ще му дадем да помирише.
— Подайте шишето! — извика Цибул. — И никой да не се докосва до него.
Дадоха предпазливо шишето от ръка на ръка и то достигна невредимо до Гавриил. Докато пристигна каретата, отец д’Егрини бе настанен в едно кресло, с помощта на няколко доброволци. Мисионерът му даде да помирише ракията. За няколко секунди спиртът помогна на йезуита. Той се размърда и дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му.
— Измъкна се! Ще живее! — извика радостно Гавриил. — Ще живее, братя!
— Слава Богу! Слава Богу — чуха се гласове от тълпата.
— Да, слава Богу, братя — поде Гавриил — защото вместо да ви измъчва съвестта, че сте извършили убийство, с благодарност ще си спомняте, че сте направили едно милостиво и справедливо дело. Нека сега благодарим на Бога, че превърна сляпата ви ярост в състрадание. Нека го призовем и го помолим, нито вие, нито вашите възлюбени, да изпаднат някога в такава опасност, от каквато току-що се измъкна този нещастник. О, братя! — добави Гавриил, сочейки към кръста. — Никога не бива да забравяме, че онзи, който е умрял на този кръст, за да защити угнетените като нас, сиромашки деца от народа, е казал тези нежни думи „Да се обичаме един друг“. Никога не бива да забравяме тези думи. Да се обичаме, братя мои! Да си помагаме! И тогава ние, бедните, ще станем по-добри, по-щастливи и по-справедливи. Да се обичаме, да се обичаме, братя! А сега нека коленичим пред Христос, който е бог на всички угнетени, слаби и измъчени на този свят. — Като каза това Гавриил коленичи, всички го последваха, защото убедителните му думи имаха огромна сила.
В същото време се случи още нещо. Както казахме, много преди да нахлуе в църквата тълпата на каменоделеца, оттам избягаха няколко души. Двама от тях се бяха скрили около органа и присъствуваха невидимо на всичко, което се случи. Единият беше младеж, който поддържаше органа и беше много добър музикант. Дълбоко трогнат от ненадейния обрат на това приключение и почувствувал в себе си прилив на вдъхновение, като видя коленичилия по примера на Гавриил народ, младежът не можа да се сдържи и седна пред клавишите. Тогава сякаш Съборната църква изтръгна от сърцевината си дълбока въздишка и божествен глас. След това се разнесе приятната миризма на тамяна и се заиздига към сводовете. Мелодията се издигаше към небесата, като възхвала на признателността и любовта. Отначало тя беше толкова тиха, че коленичилото множество не се изненада от звуците й, но постепенно омайната хармония го облада и сухите, освирепели допреди малко очи, се насълзиха, а много закоравели сърца си припомниха думите, които изрече Гавриил — „Да се обичаме един друг“.
Точно в този момент отец д’Егрини окончателно се свести и отвори очи. Стори му се, че сънува. Той бе припаднал пред една разярена тълпа, която с псувни и хули на уста го преследваше с викове до светия храм, а сега, на бледата светлина на кандилото, видя същите хора, коленичили, мълчаливи, трогнати, замислени и смирено навели чела пред величието на това свещено място.
След няколко минути Гавриил, понесен на ръце от тълпата, се качи в каретата, където бе настанен и отец д’Егрини, който постепенно бе дошъл на себе си. По заповед на йезуита тази карета спря пред вратата на една къща на улица „Вожирар“. Той успя сам да влезе вътре, където Гавриил не попадна, но където ние ще отведем нашия читател.
XII глава
Разходката
По онова време, на края на улица „Вожирар“ се издигаше една много висока стена, която по цялата си дължина имаше само една малка вратичка с прозорче с решетка. През нея се влизаше в един двор, обграден от всички страни с решетки. След това се минаваше в голяма и хубава градина, а в края й се издигаше двуетажна сграда, построена без излишно великолепие, но красива и подсказваща за охолния живот, който се води в нея.