Не бяха минали много дни, откакто Гавриил смело спаси отец д’Егрини от народния гняв. Трима калугери, облечени в черни раса с бели нагръдници и четвъртити шапки, бавно се разхождаха из градината. Най-младият от тях беше на около тридесет години, с бледо и слабо лице, което показваше аскетичния му начин на живот. Другите двама, на по петдесет-шестдесет години, имаха набожен, но лукав израз. Червендалестите им пухкави лица лъщяха на слънцето, а провисналите им гуши достигаха до нагръдниците от хубав батистов плат. Според правилата на тяхното общество, а те бяха от Исусовото общество, което им забранява да се разхождат по двама, тези трима калугери не се разделяха нито за миг.
— Много ме е страх — казваше единият от тях, продължавайки някакъв започнат разговор за отсъствуващо лице. — Много ме е страх да не би постоянното вълнение на негово преподобие, откакто се е разболял от холера, да не изтощи силите му и да задълбочи опасната болест, която ни кара да се боим за живота му.
— Казват, че никога не са виждали у друг болен такава тревога.
— И на мен ми е много мъчно — каза младият свещеник — да мисля, че негово преподобие отец Родин, е станал жертва на съблазън, като се отказал завчера упорито да се изповяда публично, когато състоянието му е било толкова отчайващо, че решили, че вече е време да се причести.
— Негово преподобие казал, че не е толкова зле, колкото мислят — рече един от свещениците — и че ще вземе последното причастие, когато почувствува, че ще има нужда от това.
— Вярно е, че от три дни насам, откакто са го довели тук, животът му е едно продължително и болезнено умиране, но въпреки това живее.
— През първите три дни аз се грижих за него заедно с ученика на доктор Баление господин Русьоле — поде младият свещеник. — Той изобщо не идваше на себе си и когато бог му позволяваше да се посвести за малко, страшно хулеше съдбата, която го прикова към леглото.
— Някои казват — продължи другият свещеник, — че отец Родин отговорил на негово високопреосвещенство кардинал Малипиери, който бе дошъл да го накара да приключи достойно живота си, както подобава на един син на Лойола, нашият свят основател, (при тези думи и тримата йезуити се поклониха едновременно, сякаш бяха задвижени от една и съща пружина) „Няма нужда от публична изповед. Искам да живея. И ще живея“.
— Не съм чул тези думи с ушите си, но ако е истина… — възнегодува младия свещеник — тогава… — но явно се подвоуми и хвърли поглед върху двамата си мълчаливи и безстрастни приятели, след което добави: — В такъв случай, горко на душата му. Но аз съм сигурен, че това е клевета.
— И аз го съобщавам като клевета — отговори другият свещеник и се спогледа с първия.
След този разговор, настъпи дълбока тишина. Калугерите бяха изминали една дълга алея, която свършваше край някакъв храсталак. В средата му имаше голяма, кръгла каменна маса. Един мъж, облечен също в калугерски дрехи, седеше на колене върху нея. На гърба и на гърдите му висяха два големи надписа. На единия бе написан с големи букви думата „Непокорен“, а на другия „Сладострастен“.
Преподобният отец, който изтърпяваше според правилника това глупаво и унизително ученическо наказание по време на разходката, беше мъж на четиридесет години, с херкулесова фигура, с врат като на бик, с черна и къдрава коса и с доста смугло лице. Според обичая, макар и да държеше очите си непрекъснато сведени към земята, по честото сбиране на големите му гъсти вежди, лесно се разбираше, че вътрешните му преживявания изобщо не отговарят на престореното му покорство, особено като забеляза, че към него се приближават преподобните отци. Когато минаха покрай него, тримата преподобни отци едновременно вдигнаха очи към небето, сякаш искаха прошка за обидата, която е нанесъл на бога един от техните събратя. След това хвърлиха втори пронизващ поглед към надписите, а после отново едновременно въздъхнаха негодуващо, и продължиха разходката си без никакво отклонение.
Между преподобните отци, които се разхождаха наоколо, се срещаха и миряни. Ето защо преподобните отци имаха друга къща наблизо, която бе отделена само с жив плет. В определени случаи тук идваха много набожни хора, за да живеят и се хранят и да се отдават, както се казва на техния език, на размисъл. Това беше много хубаво. По този начин те съчетаваха богатата храна с молитвата и удобното жилище с проповедите. В тази къща телесната и духовната храна бе еднакво съблазнителна и добре подбрана. Тук се хранеха и душата и тялото срещу определено заплащане. Човек можеше да похапне и блажно в петъчен ден, без да го гризе съвестта, защото имаше разрешение от Рим, записано върху сметката за плащане, която се даваше всекиму след кафето и ракията.