Благодарение на голямото финансово умение и несъмнената опитност на преподобните отци, те имаха много посетители. И как да не бъдат много! Блажните ястия бяха много добре сготвени, пътят към рая беше лесен, морската риба бе прясна, мъчителният път на спасението бе изчистен от тръни и добре застлан с пясък, плодовете бяха обилни, наказанията леки. Няма да се спираме на превъзходните наденици от Италия и индулгенциите от Светия отец, които идваха направо от Рим от първа ръка, защото нито една гостилница не можеше да се мери с ястията на преподобните отци. Това спокойно уединение и блажната богата трапеза, много приличаха на небесните. За богати и набожни, страхливи и изнежени хора, които от една страна ужасно се страхуваха от рогата на дявола, а от друга не можеха да се откажат от множеството приятни малки грехове, услужливо ръководене и разтегливата нравственост на преподобните отци бяха неоценими.
И наистина, как да не бъде крайно признателен един развратен самовлюбен и малодушен старец към тези свещеници, които му осигуряваха спасение от вилите на Велзевул и му обещаваха вечно блаженство, без да искат от него да се откаже поне от един от своите порочни вкусове, развратени навици или отвратителни себелюбиви чувства, които се бяха превърнали в неговата същност. И как иначе можеше да възнагради старецът тези великодушни и снизходителни изповедници, тези услужливи духовни водачи! Това чисто и просто в бъдеще се заплаща с подаряване на движими и недвижими имоти, с лъстящи жълтици и то в ущърб на преките наследници, които много често са бедни, честни и трудолюбиви хора и които преподобните отци набожно ограбват.
Като видя миряните в градината на къщата, един от старите калугери, за които вече говорихме, явно за да прекъсне доста отегчителното мълчание, каза на младия свещеник с мрачното фанатично лице:
— Предпоследният гост, когото доведоха ранен, сигурно ще продължи да бъде все така необщителен, защото не го виждам с другите гости.
— Може би — отговори другият калугер. — Той предпочита да се разхожда самичък в градината на новата сграда.
— Откакто живее тук, не ми се вярва да е слизал в малката градина. Отец д’Егрини, който общува с него, напоследък се оплаква от мрачното равнодушие на госта, когото дори не сме виждали в църквата — добави строго младият свещеник.
— Може би не е в състояние да ходи — отговори един от преподобните отци.
— Разбира се — отвърна другият. — Чух доктор Валение да казва, че разходките могат много да му помогнат да оздравее, но той упорито отказва да излезе от стаята си.
— Както и да е, но би могъл да дойде поне в църквата — каза младият свещеник строго. След това млъкна, продължи да крачи до останалите двама, но те не прекъснаха разговора си.
— Не знаете ли как се казва новодошлият?
— От петнадесет дни насам не съм чул да го наричат другояче освен „господинът от стаята“.
— Един от нашите слуги, който го обслужва и който го нарича по същия начин, казва че е много кротък човек и че някаква дълбока скръб измъчва сърцето му. Почти никога не разговарял, а често прекарвал по цели часове в размисъл, хванал челото си с две ръце. Но като че ли се чувствува добре в къщата. Само гдето предпочита здрача пред светлината. Има и още нещо странно. Става му зле от блясъка на огъня, защото макар че мартенските дни бяха студени, той не позволяваше да запалят камината в стаята.
— Може би е луд?
— Напротив! Слугата каза, че господинът от стаята е много умен човек, но явно блясъкът на огъня му припомня някакво нещастие.
— Вероятно отец д’Егрини знае най-добре всичко за този господин, защото почти всеки ден разговаря с него.
— Отец д’Егрини от три дни е прекъснал всякакви разговори и не е напускал стаята си, откакто го доведоха онази вечер с каретата. Казват, че е тежко болен.
— Имате право. Но аз повтарям думите на нашия любезен брат — поде и другият и посочи с очи младия свещеник, който крачеше с наведен към земята поглед. — Странно, че този болен човек не се е явил все още в църквата. Другите наши гости идват твърде често да размишляват и да се молят там. Защо ли този господин от стаята не взима участие?