Часът е около три следобед. Ярко слънчево петно се промъква през кръглия отвор, изрязан на вратата на приземния дюкян, където живееше баба Арсен, сякаш да покаже силата на мрака в останалата част на избите.
Слънчевото петно осветява един зловещ предмет. Сред връзки дърва, непосредствено до голям куп въглища се вижда бедно легло, а на него, покрит с вехто платно се виждат изострените, вкочанени форми на труп.
Този труп е на баба Арсен. Холерата я е покосила още преди два дни, но не е погребана, защото труповете напоследък са толкова много, че няма време да бъдат заровени навреме.
Улицата е почти пуста. Тя е овладяна от гробна тишина, нарушавана от време на време от писъка на североизточния вятър и от странен тропот — тропотът на гладните плъхове.
Неочаквано долита и един нов шум, който кара изплашените животни бързо да се скрият по дупките.
Някой се мъчеше да изкърти вратата, през която се влизаше в дюкяна откъм алеята. Вратата бе здрава, но бравата не издържа и се строши, като пропусна вътре една жена. Тя постоя мълчаливо сред влажния и застоял въздух на избата няколко минути, докато очите й свикнат с тъмнината. След това внимателно се приближи до леглото и слънчевият лъч огря лицето й. Бе Вакханалната царица.
Откакто Жак бе умрял, лицето на Цефиза се бе променило. Бледността й бе станала ужасна, черните й коси стърчаха разрошени, краката й бяха боси, а тялото й се покриваше едва-едва от някакви парцаливи дрехи. Като стигна до леглото Вакханалната царица хвърли подивял поглед върху бялото покривало, но изведнъж се дръпна назад и изпищя.
Пред очите й мъртвешкото платно се разшава и измести, но се оказа, че това е плъх, който побягна по края на леглото.
Малко успокоена, Цефиза бързо започна да събира някои вещи, сякаш се боеше да не бъде заварена в тази тъмна изба. Най-напред взе един панер и го напълни с въглища. След това затърси наоколо и като откри малък пръстен мангал едва не извика от радост.
— Още иска… още иска — промърмори тя на себе си и затърси отново.
Най-после намери една тенекиена кутия, в която имаше огниво и запалки. Тя постави всичко това в панера, който хвана с една ръка, а с другата взе мангала. Когато мина покрай тялото на злочестата търговка, Цефиза изрече с чудновата усмивка:
— Обирам ви, клета моя бабо Арсен, обирам ви… Но тази кражба, за жалост, не ще ми донесе никаква радост.
След това жената излезе от дюкяна, затвори вратата след себе си, колкото това беше възможно и тръгна през малкия двор, който разделяше избата от жилището на Родин.
С изключение на прозорците на Филемоновото жилище, на които Роз-Помпон толкова пъти бе чуруликала своя Беранже, другите прозорци на сградата бяха отворени. На първия и на втория етаж имаше мъртви, които, както и много други очакваха кола, с която да бъдат извозени към гробищата.
Вакханалната царица започна да се изкачва по стълбите, които водеха в стаите, едновремешно притежание на Родин. Като стигна най-горното стъпало, тя започна да преодолява едни почти изгнили стълби, на които за парапет служеше едно старо въже и най-сетне стигна до олющената врата на една висока стая.
Тази къща бе така порутена, че на много места покривът течеше и в споменатата стая винаги бе студено и влажно. Тя се осветяваше оскъдно от малко прозорче, а цялата покъщнина се състоеше от постлан до стената изтърбушен сламеник, от който стърчаха сламки и малък фаянсов съд за вода, чийто отвор бе счупен.
Гърбавото, облечено в дрипи, беше седнало на края на сламеника, подпряло лакти на коленете си и покрило с длани измършавялото си лице. Когато Цефиза влезе, Агриколовата сестра повдигна глава и се видяха очите й, хлътнали и зачервени от плач.
— Сестрице, нося всичко, от което имаме нужда — изрече Цефиза с тих, кротък глас. — В този панер се намира спасението от нашето тегло.
Тя показваше на Гърбавото донесените предмети, като ги подреждаше внимателно на пода.
— Крадох за първи път в живота си. Откраднах, но от това не ме е срам, но ме е страх… Наистина не съм родена за кражба или за нещо още по-лошо… Непонятно нещо… — завърши тя, като се засмя странно и подигравателно.
След кратко мълчание Гърбавото се обърна към сестра си с жаловит и нежен глас: