„Гавриил Ренепон, свещеник в чуждестранните мисии.
Далечен роднина на Жак Ренепон, но той не подозира нито за съществуването му, нито за кръвната си връзка с него. Остава сираче и е подслонен от Франциска Балдуин, жена на един войник, по прякор Дагоберт.
Ако въпреки очакванията този войник пристигне в Париж, може да му се въздействува чрез жена му, която е много добра, неука, вярваща, примирено набожна и над която отдавна имаме огромно влияние и власт. Тя склони Гавриил да се ръкоположи, макар това да му беше крайно неприятно.
Гавриил е двадесет и пет годишен, с ангелски характер и ангелско лице, с изключителни добродетели. За нещастие, той се възпита заедно със сина на Дагоберт — Агрикол, който е поет и много добър работник. Агрикол работи при господин Франсоа Харди, надъхан е с мерзки учения, обожава майка си; честен и трудолюбив, но заклет безверник. Характеризиран е като много опасен и затова връзката му с Гавриил е тревожна за нас, въпреки добродушието на свещеника. Дори по-късно ни се наложи да му се разкрием напълно, защото само една грешка можеше да го направи най-опасния човек. Така че поне до 13 февруари се налага да бъдем внимателни с него, тъй като присъствието му в Париж на тази дата ще бъде от полза за много наши надежди и интереси.
Решихме да го изпратим заедно с други мисионери в Америка само за да му угодим, защото въпреки ангелската си смиреност, той е безстрашен и с буден дух, за чието удовлетворение му бе позволено да се посвети на опасния мисионерски живот. Бяха дадени строги наставления на настоятелите му в Карлстън никога да не излагат скъпоценния му живот на опасност. Те трябва да го изпратят в Париж най-малко един-два месеца преди 13 февруари.“
Господарят на Родин отново го прекъсна:
— Прочетете писмото от Карлстън, вижте какво пишат и допълнете сведенията.
— Всеки момент очакват Гавриил да пристигне в Скалистите планини, където е поискал да бъде мисионер.
— Какво неблагоразумие!
— Няма съмнение, че нищо лошо не му се е случило, защото сам е съобщил, че ще се върне в Карлстън. Най-късно до средата на този месец ще го изпратят за Франция.
— Прибавете и това към бележката — каза господарят.
— Прибавих го — отвърна след известно време секретарят.
— Продължавайте.
Родин продължи:
„Госпожица Адриана Ренепон Кардовил.
Далечна роднина на Жак Ренепон, по прякор Голчо, за което не знае, и на Гавриил Ренепон, свещеника-мисионер. Тя е само на двадесет и една години. С много привлекателна външност и рядка хубост, но червенокоса. Много остроумна, доста богата, отдава се на удоволствия. Тъй като е изключително смела, бъдещето й будеше тревога. За щастие нейният втори настойник барон Трипо (барон от 1829 година, който известно време е бил на служба при покойния Кардовилски дук, граф Ренепон) изцяло зависи от лелята на госпожица Кардовил. Можем да разчитаме на тази достойна и уважавана роднина на г-н Трипо, за да провалим страховитите и нечувани планове, които решителната и независима госпожица не се бои да крои на глас и които, уви, не са подходящи за нашето общо дело, тъй като…“
Родин не можа да довърши, защото на вратата силно се почука.
Секретарят стана, излезе навън, след известно време се върна с две писма и рече:
— Княгинята се възползувала от заминаването на един куриер и изпратила…
— Дайте ми писмото! Най-сетне имам вести от майка си! — той прочете няколко реда и пребледня, по лицето му се разля дълбока, болезнена изненада и мъчителна тъга. — Мамичко! — извика господарят. — Мамичко!
— Какво се е случило? — попита разтревожено Родин и стана от мястото си.
— По-зле е. Но лекарят смята, че ако отида, може да се пооправи, непрекъснато повтаряла, че иска да ме види за последен път и да умре спокойно… Желанието й е свещено. Ако не отида, ще я убия… Дано стигна навреме, оттук до имението на княгинята има почти две денонощия път.
— Боже мой, какво нещастие! — Каза Родин, сключи ръце и обърна очи към небето.
Господарят силно разклати звънчето и заповяда на един много възрастен слуга:
— Пригответе нещата ми за път. Изпратете да намерят два пощенски коня. След един час трябва да тръгна. Мамичко… мамичко… Няма да те видя вече. Какъв ужас — извика той, отпусна се на един стол и захлупи лице. Скръбта му беше искрена, защото наистина обичаше майка си. Това свято чувство бе останало непроменено и честно през всички промени на често престъпния му живот.