Умират ли, обаче, като Цефиза, те заслужават повече съчувствие, отколкото упрек. Всъщност, какво право има обществото да съди подобни хора, щом срещу техния непосилен труд не им е предоставило покрив, топла дреха, парче хляб или поне ден почивка? Именно то, себелюбиво и безмилостно, е отговорно за всички пороци, чиято първа и единствена причина е била материалната невъзможност да живеят, без да пропаднат.
Да, повтарям още веднъж, че твърде голямо число жени са принудени да избират един от тези три пътя: тежка сиромашия, разврат или самоубийство…
Само за няколко минути двете сестри успяха да направят от сламата стиски, с които да запушат процепите в бедната стая.
Гърбавото се обърна към сестра си:
— Цефизо, ти си по-висока, затова се заеми с тавана, а аз ще се погрижа за прозорците и вратата.
Момичетата чевръсто се заеха за работа и само за няколко минути се справиха с проникващия вятър. Свършили, те отново се вгледаха една в друга. Зловещият час се бе приближил още повече. Въпреки това изглеждаха малко възбудени.
— Сега — каза Гърбавото, — да побързаме с подготовката на мангала.
Тя клекна пред малкото, пълно с въглища мангалче, но Цефиза я улови за ръката и я принуди да се изправи.
— Остави на мен тази работа…
— Цефизо…
— Ти сама знаеш, колко лошо ти действа миризмата на въглищата.
От тази наивна забележка, направена от Вакханалната царица, двете сестри неволно се усмихнаха.
— Все едно — продължи Цефиза, — защо да прибавяш още една болка…
След това Цефиза посочи на сестра си поизпразнения сламеник и допълни:
— Ти полегни, сестрице, а щом се разгори мангалът, аз ще дойда при теб.
— Не се бави много…
— Само няколко минутки…
Сградата, която се издигаше над улицата, бе отделена от къщата, в чиято стая се намираха двете сестри посредством един тесен двор. Тази сграда така засенчваше къщата, че щом слънцето залезеше, в стаите се настаняваше усоен мрак. И сега, бледите прозорци пропускаха светлина толкова малко, че сините шарки на полуизтърбушения сламеник не личаха и с тях се сливаше малкото, облечено в дрипава рокля тяло на Гърбавото. Облегнала глава на тънката си ръка девойката наблюдаваше сестра си.
През това време Цефиза се бе навела над мангала с лице към черните въглища, където вече се виждаха проблясванията на малки сини пламъчета, които за момент осветяваха лицето на момичето.
След като се увери, че огънят се е разпалил, Цефиза се изправи и се приближи до сестра си.
— Това е всичко…
— Сестрице — започна Гърбавото, като приседна на колене върху сламеника, — иска ми се да сме много близко една до друга.
— Ето — каза Цефиза, — аз ще седна тук, на възглавката, а ти легни и сложи главата си в скута ми. Подай си ръката, мила… добре ли ти е така?
— Да, но не мога да те виждам.
— И по-добре. Наближава часът, когато човек страда, макар че всичко свършва бързо. Затова е по-добре, че не се виждаме.
— Сестрице, нека стисна още веднъж ръката ти, — прошепна в сумрака Гърбавото, — защото вече се чувствам малко зашеметена…
— Аз все още усещам само миризмата на запалените въглища…
След настъпилата тишина Гърбавото отново се обърна към сестра си с тих глас:
— Къде ли ще ни погребат?
— Защо те интересува това?
— Защото ми харесват гробищата Пер Лашез… Веднъж, по вечерно време ходих там с Агрикол и майка му. Навсякъде имаше кичести дървета, цветя, мраморни гробове и паметници… Знаеш ли, струва ми се, че там умрелите живеят по-добре от нас…
— Какво ти става, сестрице? — разтревожена попита Цефиза Гърбавото, чийто глас постепенно отслабваше и се губеше.
— Вече много ми натежава главата — тихо продължи Гърбавото, — слепоочията ми пулсират… А ти, какво усещаш?
— И аз вече усещам някакво замайване, но интересно защо, димът ми действа по-бавно, отколкото на тебе…
— Това е така — отвърна Гърбавото, като се насили да се усмихне, — защото нали помниш, че още от училището все изпреварвах останалите. И сега е така…
Замълчаха. Времето сякаш бе спряло своя ход в тази бедна стаичка. След малко Цефиза постави ръката си на челото на Гърбавото и заговори:
— Говори ми, сестрице, страдаш ли?