— Не — прошепна легналото момиче с отслабнал глас, — клепките ми натежават като оловни. Дори говорът ми се забавя, но все още не усещам някаква силна болка… А ти?
— Докато те слушах усетих, как запулсираха слепоочията ми.
— Както беше с мен преди малко… Сякаш това туптене е по-страшно от самата смърт…
Гърбавото замълча, но след това рязко се обърна към сестра си:
— Вярваш ли, че Агрикол ще жали за мен?
— Ти какво, все още ли се съмняваш? — отвърна Цефиза на девойката.
— Имаш право — тихо промълви Гърбавото, — не биваше да се усъмнявам, но само ако знаеше… ако…
— Какво, сестрице, ако знаех?
— Нищо, нищо…
След кратко мълчание добави:
— Все пак умирам с мисълта, че от мен никой не ще се нуждае, най-вече Агрикол. Той се ожени за младо и хубаво момиче, обичат се… Искрено вярвам, че тя ще го направи щастлив.
Гласът на Гърбавото бе толкова отслабнал, че едва се чуваше. Въпреки това тя намери сили да се раздвижи и да продължи да говори.
— Моля те, сестрице, прегърни ме силно. Усещам страх да ме обзема цялата, предметите се завъртат пред очите ми и вече са синьо-черни…
Злочестата девойка успя да се повдигне и скри лице в обятията на сестра си, която я обгърна с изнемощелите си ръце.
— Трябва да бъдем по-смели! — изрече уморено Цефиза.
Тя въздъхна и в тази въздишка се прокрадваше завист и тревога.
— Защо сестра ми си отива по-бързо? Аз все още не усещам някакви болки… Ако знаех, че така ще стане, щях да се надвеся над мангала, но… и сега не е късно да сторя това…
Тя понечи да се надигне, но Гърбавото я задържа със сетни сили.
— Моля те, не ме оставяй сега…
Димът постепенно изпълваше цялата стаичка. Вътре бе станало още по-тъмно и само червените отблясъци от горящите въглища огряваха двете прегърбени фигури на сламеника. Изведнъж Гърбавото започна да трепери и едва прошепна:
— Агрикол… госпожице Кардовил, сбогом… сбогом.
След това тя изрече още нещо, но думите вече не се чуваха. Конвулсиите и треперенето престанаха, а ръцете й, с които прегръщаше сестра си, се отпуснаха безпомощно на сламеника.
— Сестрице! — уплашено извика Цефиза и внимателно повдигна главата на Гърбавото. — Нима вече това е краят? А аз?…
Кроткото лице на Гърбавото вече не бе така бледо, полупритворените очи гаснеха бавно. Нежна усмивка огря устните й, дишането й се усещаше едва-едва.
— Ти не бива да умираш преди мен! — разплака се Цефиза и обсипа страните на Гърбавото с целувки. — Почакай ме, сестрице, почакай…
Гърбавото не отговори, само главата й полека клюмна и се опря в сламеника.
— Кълна ти се, не съм виновна, че смъртта не ни взима едновременно! — извика отчаяно Цефиза, коленичила пред постелята, където Гърбавото лежеше неподвижна.
Неочаквано по стълбите се чуха стъпки и гласове. Цефиза, която все още не бе много замаяна, изправи глава и се ослуша. Шумът приближаваше вратата и накрая се чу възклицание:
— Боже мой, каква е тази миризма на изгорели въглища?
В същия момент вратата се затресе, а друг глас извика:
— Отворете, чувате ли, отворете!
— Ще влязат и ще ме спасят, а сестра ми вече е мъртва! Не, не бива…
Това бе последното, което си помисли Цефиза. След това се изправи рязко, дотича до прозореца, отвори го с разтреперани ръце и без да се колебае се хвърли от третия етаж.
В същия момент Агрикол и Адриана Кардовил се появиха на прага на стаята.
Въпреки лютивия дим младата госпожица се втурна вътре, и като видя мангала възкликна:
— Милото момиче, та то се е самоубило!
— Да, тя скочи през прозореца! — извика Агрикол, който при влизането бе видял политането на тялото на Цефиза. — Това е ужасно!
Младият мъж се спря в средата на стаята и закри лицето си с длани, потресен от преживяното.
Но Адриана, която въпреки мрака бе успяла да види Гърбавото на сламеника, не разбра причините за възклицанието на Агрикол.
— Не… ето я.
Тя посочи на ковача крехкото телце на Гърбавото. След това коленичи и повдигна ръката на девойката, за да усети пулса й.
— Но тя е още жива! Сърцето й бие… Веднага трябва да извикаме помощ. Бързо, бързо!
— Да, нужна е помощ не само за нея, но и за другата — извика Агрикол, който вече се бе ориентирал в обстановката и бързо заслиза по стъпалата.