— Уви, госпожице, вече бе много късно, за да се помогне на Цефиза. Тя издъхна без да дойде в съзнание…
— Нещастно момиче! — изрече нажалена Адриана, като за миг забрави присъствието на Роз-Помпон.
— Не бива да казваме на Гърбавото, защото едва ли ще понесе тази новина — въздъхна Агрикол. — Добре, че и госпожица Роз-Помпон не знае.
Това отношение на Агрикол към Роз-Помпон още повече смая Адриана. Не отърсила се още от това преживяване тя бе шокирана и от факта, че неприязненото чувство към новодошлата постепенно заглъхва, като слуша думите, с които тя се обръща към Гърбавото.
— Ех, приятелко моя добра — говореше тя тихо, а сините й очи бяха навлажнени от сълзи, — възможно ли е човек да се реши на подобна глупост!? Нали бедните си помагат едни на други? Не можахте ли да дойдете при мен? Та нали отлично знаете, че всичко което притежавам, е и ваше? Щях за сетен път да разтърся Филемоновия пазар — добави девойката с трогателно, искрено и малко грубо умиление. — Щях да продам ботушите му, леглото му, маскарадните му дрехи, та дори и парадната му шапка, но нямаше да ви оставя в това положение… Филемон нямаше да се сърди, защото е добър човек, но дори и да се скараше, аз нямаше да му обърна внимание: слава Богу, не сме венчани, я… С една дума — трябваше да се сетите за вашата малка Роз-Помпон.
— Знам, госпожице, че сте услужлива и добра…
— Навярно бихте казали — прекъсна я девойката, като избърса с ръка една сълза, търкулнала се по малкото й зачервено носле, — че не знаете, къде е новият ми адрес? Това е любопитна и смешна история. Казвам смешна, но… едва ли… Не, няма да ви говоря сега за тези неща. Важното е, че вече сте по-добре. Вярвам, че и вие, и Цефиза няма да повторите този опит. Тя е много слаба сега и няма да ни разрешат да я посетим, нали Агрикол?
— Да — отвърна ковачът с недоумение, защото Гърбавото не снемаше погледа си от него, — трябва да изчакаме известно време.
— Но аз ще мога ли още днес да се видя с нея? — попита Гърбавото.
Роз-Помпон бързо я прекъсна:
— Прав е Агрикол, не бива да бързаме, скъпа. Трябва първо да се успокоим. Аз също ще почакам тук и дори ще поговоря с госпожата. — Роз-Помпон посочи Адриана, а в очите й заиграха весели пламъчета. — Няма да бързам за никъде, защото искам да заявя на клетата Цефиза, че може да разчита на мен.
След тези думи Роз-Помпон пое въздух и доби самоуверен вид.
— Бъдете спокойни, — продължи тя след малко, — когато вятърът на щастието е благосклонен към нас, не бива да оставяме приятелите си, защото няма да е честно да задържаме това щастие само за себе си! То не може да бъде покрито с чаша или вкарано в шише, та никой да не го докосва… А аз… за своето щастие и да разкажа… Едва ли някой ще ме разбере. Добре, че съм само на седемнадесет години и навярно тепърва ми предстоят срещи с щастието… Но това е дълъг разговор. Оставете ме още веднъж, мила приятелко, да ви прегърна и да кажа на теб и Цефиза да не тъжите повече, защото сега аз съм тук, при вас.
След тези думи Роз-Помпон протегна ръце и сърдечно прегърна Гърбавото.
Трудно е с думи да се предаде състоянието, в което бе изпаднала през това време госпожица Кардовил. Тя бе изумена от свободното изразяване на девойката, както и от споменаването на Филемон, за когото, слава богу не била омъжена. Удиви я и добрината, която излъчваха нейните думи. Всичко това бе толкова неочаквано за нея, че тя трудно се съвземаше и все още не участваше в разговора.
Такава ли е девойката, заради която Джалма я пожертва?
Когато видя Роз-Помпон да влиза, Адриана я възприе много болезнено, но след чутото и видяното през последните минути, някаква неясна надежда започна да се промъква в душата й. Тя си спомни подслушания разговор в градината между Родин и Джалма, когато искаше да се увери в намеренията на йезуита. Адриана вече не се учудваше на слабостта, проявена от Джалма към това бъбриво малко момиче… Но това не можеше да е любов. В това вече бе сигурна. Тя наблюдаваше внимателно Роз-Помпон, откриваше у нея не толкова страшна съперничка, колкото едно разпуснато, словоохотливо красиво момиче.
С всяка измината минута госпожица Кардовил ставаше все по-уверена в изводите, които се налагаха от само себе си. За нейната интелигентност не бе трудно да вникне в действителното състояние на нещата. Да, това бе отправната точка на новата й надежда.
Едновременно с тези разсъждения, сякаш и сърцето й започна да се отпуска постепенно. Споменът за преживените огорчения я караше да бъде внимателна и предпазлива, въпреки приятното усещане за нови надежди. Трябваше да си припомни отново фактите, да ги анализира. Нима тук, до леглото на Гърбавото, което тя бе спасила от смърт, е съдено да научи тайната, която жизнено я интересуваше?