— Госпожице, вие просто се заблуждавате, че аз съм причина за вашите неприятности. Дори признавам, че би ми било мъчно, ако разбера, че някой се е отнесъл несправедливо с вас…
— Да не мислите, че е упражнено насилие срещу мен! — извика Роз-Помпон. — Не, не е тази причината. Днес се убедих окончателно, че ако не бяхте вие, то князът наистина можеше да се влюби в мен. Освен това, аз не съм толкова взискателна. Но не това е единственото. — Роз-Помпон прехапа аления нокът на пръстта си. — Когато Нини-Мулен дойде да ме вземе, той ми донесе цял куп накити, за да ме убеди да тръгна с него, като ме увещаваше, че нищо непочтено не ми предлага…
Госпожица Кардовил изглеждаше силно заинтересувана.
— Нини-Мулен ли? — попита тя. — Какъв е този човек?
— Духовен писател — отвърна троснато Роз-Помпон, — една дяволска душа, която бърка в джобовете на някакви стари попове, уж за да пише трактати върху нравствеността и вярата. Много е добра неговата нравственост!
От думите „духовен писател“ и „попове“ Адриана веднага съобрази, че тук е замесен Родин, или най-малкото отец д’Егрини. Явно обект на тяхното „внимание“ бяха тя и Джалма. В съзнанието й постепенно нещата започваха да се избистрят, затова реши да доуточни:
— Под какъв предлог този човек ви отведе, госпожице?
— Дойде да ме вземе и ми каза, че честта ми нищо не я заплашва, освен, че съм щяла да стана още по-хубава. Тогава си помислих, че Филемон е на село, а на мен ми бе омръзнало да стоя все самичка. Предложението ми се стори любопитно и затова реших да опитам. Само че тогава не подозирах какво ще загубя! — дълбоко въздъхна Роз-Помпон. — Нини-Мулен ме качи в хубавата си кола и ме отведе на площад Пале Роял. Там Нини-Мулен бе заменен от някакъв човек с жълто, потайно лице, който ме отведе у Прелестния княз. Когато го видях, направо онемях. Той беше толкова хубав, добър, вежлив. Тогава си казах, че трябва много да внимавам и да проявя мъдрост. Стоях там без да продумам, демонстрирайки чистота и почтеност…
— Да не би, госпожице, да съжалявате, че сте се показала честна?
— Не, разбира се. Съжалявам, че нямах удоволствието да откажа нещо. Но какво да откажа, когато нищо не ми поискаха? Толкова ли ме мрази, че не ми каза дори една любовна дума?!
— Но позволете да отбележа, госпожице, че въпреки хладнокръвието и студенината, които са ви били демонстрирани, вие сте останали в тази къща доста време.
— Така и не разбрах, защо ме държа при себе си Прелестният княз, защо ме води с кола по театри?… Може би и това е някоя особеност, пренесена от родината му. Да държи в къщата си младо момиче и въобще да не разговаря с него, дори никакво внимание да не му обръща…
— Тогава, защо останахте в тази къща?
— Боже мой, не се ли сещате? Стоях там, защото князът много ми харесваше и смея да кажа, че започнах да го обиквам. А той през цялото време беше тъжен и затворен. Не издържах и един ден реших да премина в настъпление. Бях сигурна, че Филемон ми изневерява някъде там, на село и това ме насърчаваше допълнително. Облякох се с най-хубавите дрехи, сложих си всички накити, които имам. След това се огледах в огледалото и това, което видях, трябва да призная, беше на ниво. Бях сигурна, че няма да устои. Отивам право в стаята му, наговорвам всички нежни думи, които знам, смея се, плача, накрая му казвам, че го обожавам… И знаете ли, какво ми отговори той, с най-кроткия глас, който съм чувала, но иначе твърд като мрамор… — продължи Роз-Помпон ядосано: — „Клето дете!“ Представяте ли си? „Клето дете“ съм била, сякаш съм отишла при него да се оплача, че ме боли зъб. Но сега вече съм сигурна в едно, ако не беше мъката му по истинската любов, щеше да бъде по-отстъпчив с мен. А той е толкова тъжен, толкова отчаян…
Роз-Помпон замълча, но след малко продължи:
— Но не, няма да ви кажа това, защото…
После въздъхна и продължи:
— Защо пък да не ви кажа? Кому е нужно моето мълчание? Отначало се държах надменно и исках да ви излъжа, че Прелестният княз е влюбен в мен и дори би се оженил за мен. А сега почти си признах, че отвори вратата и просто ме изгони. Не съм виновна, че всеки път, когато реша да излъжа, се обърквам страхотно. Сега обаче, госпожо, съм решила да ви кажа всичко, както си беше. Когато днес ви видях при Гърбавото, омраза пламна в гърдите ми. След това видях и чух отношението ви към това бедно девойче и гневът ми постепенно започна да се топи. Щом дойдохме тук, отново се помъчих да се настроя срещу вас, но това вече не е по силите ми. Колкото повече откривах разликите между нас, толкова повече се убеждавах, че князът наистина е имал право да мисли само за вас. Точно така, по вас този човек е луд. Не си правя тези изводи единствено от случая с пантерата в Порт-Сен-Мартен. Та той по цели нощи не спеше, въздишаше и дори съм чувала да плаче, там където ми казаха, че ви е видял за първи път, до зимната градина. Макар, че вече силно го обичах и бях готова да му простя много неща, накрая започнах да се ядосвам. Но това бе само в началото. След това започнах да съжалявам този млад мъж, да преживявам неговите злочести дни и нощи. Разберете, госпожо — красивите очи на Роз-Помпон бяха плувнали в сълзи, — не го карайте повече да страда. Виждате ми се толкова културна, великодушна и добра. Споделете любовта му. Той наистина я заслужава!