След тези думи Роз-Помпон спонтанно улови ръката на Адриана и я стисна развълнувано.
А в това време госпожица Кардовил трябваше да напрегне всичките си сили, за да овладее вълнението, което я връхлетя. На устните й напираха множество въпроси, но си казваше, че не бива да прибързва, че трябва да овладее изблика на чувства. И когато Роз-Помпон улови ръката й, тя не само не я издърпа, а приятелски я притисна.
Косите на Роз-Помпон, освободени от смешната шапка се бяха разпилели по раменете, прилични на пепеляворуса коприна. Лицето й се бе зачервило от вълнението и изглеждаше още по-нежно, дори детско. На този фон големите сини очи изпъкваха още повече. Благодарение на откритата рокля Адриана успя да види и оцени цялото гъвкаво тяло на момичето.
На някой може да се стори малко странно, но в тези мигове госпожица Кардовил истински се възхити на красотата на това момиче, което само допреди час бе склонна да презира. А това, че Джалма е бил така хладен към него, доказваше несъмнено искрената му любов към самата нея.
Роз-Помпон бе объркана от неочакваната проява на доброта от страна на Адриана. Насърчена от това, както и от мълчанието на богатата госпожица тя заговори:
— Нали ще се смилите, госпожо, над красивия княз?
Преди да успее да отговори на този въпрос, Адриана и нейната събеседница чуха силен, креслив глас, идващ отвън, който очевидно се опитваше да имитира кукуригане на петел.
Госпожица Кардовил се уплаши, но успя да забележи, че изразът на лицето на момичето изведнъж стана весел. Нещо повече, Роз-Помпон плесна с ръце и извика:
— Филемон си идва!
— Филемон ли? — неспокойно попита Адриана.
— Да, моят любовник. Дяволът му с дявол, какво го е прихванало сега пък да се прави на петел. Той всъщност си е точно такъв…
Последва нов крясък, който се чу до самата врата.
— Боже мой, този човек винаги ме забавлява по един и същи начин! Не се ли свършиха шегите му! — засмя се Роз-Помпон.
Тя бързо изтри сълзите от лицето си, а смехът й бликна жизнерадостен, макар че сама бе потвърдила, че тази шега се е повтаряла многократно.
— Моля ви, не му отваряйте! — прошепна уплашено Адриана.
— Но ключът е на вратата и Филемон много лесно ще разбере, че вътре има някой.
— Все едно!
— Да, но тази стая е негова, госпожо. Ние просто се намираме в дома му — отвърна Роз-Помпон.
Като потвърждение на тези думи се чу щракване на бравата. Убедил се, че не може да отвори, а и изморен навярно от доскорошното подражание на кукуригането, Филемон извика с нисък, гърлен глас:
— Ха, коте на моето сърце, да не си се затворило вътре, за да се молиш на някой светия по-бързо да ти върне Мон-Мон?
Адриана, която за миг само бе разбрала абсурдността на ситуацията, за да я прекъсне час по-скоро, бързо се приближи до врата и решително я отвори. Филемон, смаян от неочакваната реакция на непознатата жена, рязко се дръпна назад.
Госпожица Кардовил въпреки раздразнението си, не можа да се овладее и се засмя. За това спомогнаха и най-различните неща, които Филемон носеше в ръце и под мишница. Той бе висок, черноок момък, с гъста черна коса и брада. Беше облечен в яркосиня широка Робеспиерова жилетка, къс редингот от маслинено кадифе и невероятно широки панталони на едри карета. В ръцете си носеше платнена торба, от която се подаваше главата на една гъска, както и клетка, обитавана от голям бял заек.
— Какво чудесно зайче! Какви червени очички има само…
Студентът, който по всичко личеше, че идва от дълъг път, не се обиди от това, че Роз-Помпон първо се обърна към заека, а не към него. Дори се засмя доволен, че е успял да достави такова удоволствие на своята любима. Освен това Филемон светкавично бе преценил по външния вид, към коя класа принадлежи госпожица Кардовил затова си свали шапката и с театрален жест я поздрави. Адриана леко кимна и бавно, достолепно слезе полека по стълбите.